Лицето над водата

— Сладко момче. Веднъж, като плувах, дойде да си побъбрим. Говорихме си за теб. Той те боготвореше, Вал. Дори повече от брат си, морския капитан. — По лицето й премина сянка. — Само влоших нещата, нали?

— Ами не… всъщност…

Езикът му бе надебелял. Лолър осъзна, че този път е прекалил с дозата.

Тя взе чашата от ръката му и я постави на рафта.

— Съжалявам. Исках да ти помогна.

„Ела при мен“, опита се да й каже Лолър, но кой знае защо, не успя.

Но въпреки това тя го разбра.

Още два дни флотът остана на котва по средата на нищото. Делагард и Даг Тарп претърсваха всички радиочестоти с надежда да се свържат със „Златно слънце“. Чуха се с радистите и на другите кораби, откриха дори един на име „Императрицата на Слънчев изгрев“, който извършваше регулярни курсове през Лазурно море, засякоха и плаваща миньорска станция, която работеше някъде в далечния североизток и чието съществуване беше огромна и неприятна изненада за Делагард. Но от „Златно слънце“ не получиха никакъв отговор.

— Е, добре — въздъхна накрая Делагард. — Ако все още са на вода, рано или късно ще се свържат с нас. Не можем да останем тук вечно.

— Ще разберем ли някога какво се е случило с тях? — попита Пиля Браун.

— Вероятно не — отвърна Лолър. — Намираме се насред безбрежен океан, гъмжащ от всякакви опасни неща, за които не знаем почти нищо.

— Ако разберем какво ги е сполетяло — посочи Дан Хендърс, — ще можем да се предпазим по-добре, когато застигне и нас.

— Ще го разберем едва когато се случи — отвърна Лолър. — Но не и по-рано.

— Щом е така, по-добре никога да не разбираме — въздъхна Пиля.

7.

През един мъглив ден от развълнуваното море се показаха огромни непознати чудовища с дебели зеленикави люспести черупки и известно време пореха вълните успоредно на кораба. Приличаха на плаващи танкери, снабдени с множество странични перки. Бронираните им глави бяха скосени на челата и четвъртити, муцуните им бяха заострени, а зъбите им не вещаеха нищо добро за всеки евентуален противник. Лолър стоеше при перилата и ги разглеждаше тревожно. Дойде Оньос Фелк и го попита:

— Докторе, може ли да поговорим?

Фелк, също като Лолър, бе от семейство на основатели, макар след напускането на Сорве това вече да не означаваше почти нищо. Картографът бе на петдесет и пет, дребен и късокрак, и така и не си бе намерил спътница в живота. Известно бе, че притежава обширни познания за географията на Хидрос и морския живот и вероятно съвсем заслужено трябваше да поеме управлението на Сорвейската корабостроителница, но пък Фелкови бяха хора, прочути с лошия си късмет и склонността си към погрешни преценки.

— Зле ли ти е, Оньос? — попита Лолър.

— И на тебе ще ти стане зле, като чуеш това, което имам да ти кажа. Да слезем долу.

В тясната каюта на бака Фелк извади малък зеленикав глобус, примитивно копие на сложната и фино изработена морска карта на Делагард. Тази трябваше да се навива с мъничък дървен ключ и при всяко включване позицията на отделните острови се нагласяваше ръчно — детска играчка в сравнение с шедьовъра на Делагард. След като изгуби няколко минути, за да настрои глобуса, Фелк го подаде на Лолър и каза:

— Погледни внимателно, ако обичаш. Ето тук е Сорве. А Грайвард е тук, далече на северозапад. Това е маршрутът, който следваме.

Надписите върху картата бяха избелели и почти нечетливи. Островите се намираха толкова близо един до друг, че Лолър се ориентираше с мъка дори когато успяваше да разчете названията. Но проследи пръста на Фелк в западна посока около глобуса и като шепнеше едно след друго обозначенията, започна да се ориентира за хода на пътешествието им.

— Ето тук бяхме, когато мрежата докопа Струвин. Тук видяхме хрилестите да строят новия остров. Тук навлязохме в Жълто море, а на това място огнерозите ни нападнаха за пръв път. Тук ни застигна голямата вълна и ни отклони от курса насам. Слушаш ли ме, докторе?

— Продължавай.

— Това тук е Зелено море. Отвъд него е мястото с големите корали. Тук подминахме двата острова, този на хрилестите и другия, който според Делагард се казва Тетопал. Тук ни удари тридневната буря, която разпиля корабите. Роякът крилати вещици се появи малко по-нататък. Тук изгубихме „Златно слънце“. — Късият дебел пръст на Фелк бе стигнал далеч отвъд извивката на глобуса. — Забелязваш ли вече, че има нещо странно?

— Покажи ми пак къде е Грайвард.

— Тук горе. На северозапад от Сорве.

— Или аз не разбирам нищо от навигация, или трябва да има някаква важна причина да плаваме право на запад покрай екватора, вместо по диагонал на север към Грайвард.

— Не плаваме право на запад — каза Фелк.

— Така ли? — Лолър се намръщи.

— Картата е много малка и линиите на географските ширини се различават трудно. Но истината е, че не плаваме на запад, а на югозапад.

— И се отдалечаваме от Грайвард?

— Да, отдалечаваме се.

— Сигурен ли си?

За миг лицето на Фелк се стегна от гняв, но той го преглътна и отвърна сухо: