Лицето над водата

След бурята морето бързо се успокои и макар да не беше гладко и равно, поне не затрудняваше плаването. Навлязоха в нов район на гъсто сплетени водорасли, но тези не бяха така жилави и неподатливи като предишните и не се наложи да прибягват до възбуждащото масло на доктор Никитин. Малко по-нататък се появиха други растения, скупчени на невисоки жълтеникави хълмчета, които се надигаха, когато корабите минаваха край тях, и изпускаха печални свистящи хрипове от раздутите си въздушни мехури. Сякаш им казваха: „Върнете се“.

„Върнете се, върнете се, върнете се“.

Тревожни и обезпокояващи звуци, а и самото място изглеждаше някак призрачно и потискащо. Но скоро след това жълтеникавите растения изчезнаха, макар че виковете им се чуваха почти до свечеряване.

На следващия ден станаха свидетели на друга непозната форма на живот: гигантско плаващо същество-колония, многобройна популация от различни видове специализирани организми, обитаващи грамаден жив сал с размери почти колкото на живите платформи или на уста. Месестото му прозрачно централно тяло лъщеше над повърхността като полупотънал остров и когато се приближиха, постепенно различиха многобройните твари, подскачащи, трептящи и сновящи навсякъде в изпълнение на своите индивидуални задължения: едни гребяха с плавниците си, други бяха излезли на лов за риба, а тези по края действаха като стабилизатори за цялата тази сложна и многообразна жива система, която се движеше с равномерна скорост.

Когато корабът се доближи съвсем, съществото вдигна няколко подобни на тръби лъскави издатъци с дължина по два метра. Приличаха на дебели полирани комини.

— Как мислиш, какви са тези неща? — попита отец Куилан.

— Зрителни органи? — предположи Лолър. — Някакъв вид перископи?

— Не, виж, нещо се подава от тях…

— Внимавай! — отекна гласът на Кинверсон отгоре. — Готви се да стреля по нас!

Лолър дръпна отеца на пода тъкмо когато над тях профуча топка от някаква лепкава маса. Падна на средната палуба, само на няколко метра зад тях. Приличаше на голямо оранжево изпражнение, безформено и потрепващо. От нея се вдигаше пара. Още няколко подобни снаряда се посипаха върху палубата.

— Мамка му! — изруга Делагард. — Това нещо прогаря дъските. Кофи и лопати! Дан! Фелк! Разкарайте ни оттук, мамицата ви!

Палубата под топките наистина димеше и цвърчеше. Изправен на щурвала, Фелк въртеше кормилото като обезумял в опит да подкара кораба по зигзагообразен курс. По негова команда дежурният екип изпъна платната и ги нагласи в ново положение. Лолър, Куилан и Лиз Никлаус изтичаха на палубата и се заеха да рият с лопати разяждащите гюлета и да ги хвърлят през борда. Тъмни обгорени петна оставаха на местата, където лепкавите топки бяха докосвали бледожълтеникавите дъски. Макар вече да бяха на значително разстояние, плаващата колония продължаваше да ги обстрелва с методична враждебност, но гюлетата й падаха на безопасна дистанция във водата. Вдигаха облаци пара, преди да потънат в дълбините.

Обгорените петна се оказаха твърде дълбоки, за да могат да бъдат почистени. Лолър предполагаше, че ако не бяха изхвърлили своевременно лепкавите гюлета, те щяха да прогорят една след друга палубите на кораба и накрая да пробият корпуса.

На следващата сутрин Гаркид забеляза недалеч зад кърмата сив облак от бръмчащи във въздуха създания.

— Крилати вещици в период на разгонване!

Делагард изруга и даде нареждане за промяна на курса.

— Не — възрази Кинверсон. — Безсмислено е. Нямаме време да маневрираме. Свалете платната.

— Какво?

— Свалете ги, инак ще изловят вещиците като мрежи, когато ни застигнат. Докато се усетим, палубата ще бъде засипана от тези гадинки.

Без да спира да ругае, Делагард нареди да смъкнат платната. Скоро след това „Кралицата на Хидрос“ дрейфуваше с оголени мачти под безоблачното небе. А после дойдоха вещиците.

Милиони покрити със сребристи люспи и снабдени с криле червеи, които вятърът тласкаше право към флотилията на Делагард. Истинско море от вещици — тръпнещите им от възбуда телца скриваха морето като завеса. Завзеха околното пространство на талази — женските отпред, неизброими, засенчващи дори слънцето. Малките им заострени крилца пърхаха с неистово упорство, тъпоносите им главици стърчаха нагоре — цели легиони обезумели летящи твари.

А зад тях се носеха мъжките.

Така и не обърнаха внимание на корабите, озовали се на пътя им. Заслепени от възбуда, те не биха забелязали дори щръкнала от морето планина. Природата бе заложила в гените им определен курс, който да следват, и те го следваха — слепешката, без да се съпротивляват. Дори ако това означаваше да се блъснат право в корпуса, мачтите и надстройките на „Кралицата на Хидрос“. Вече нямаше никой на борда, когато хвърковатата армада ги застигна. Лолър знаеше от личен опит какво е да те удари крилата вещица, макар и малка. Но възрастен екземпляр, завладян от неистова възбуда и летящ десетки пъти по-бързо, щеше да е неимоверно по-опасен — сблъсъкът можеше да е дори смъртоносен. Дори само кос удар с разперено твърдо крилце можеше да причини дълбока порезна рана.