Лицето над водата

На следващия ден Лолър слезе за нещо в камбуза и завари Кинверсон и Лиз Никлаус да се кискат и закачат. Лиз му намигна закачливо над рамото на Кинверсон и подвикна:

— Здрасти, докторе!

Изглежда, беше пийнала. Лолър я погледна учудено и побърза да излезе.

Камбузът съвсем не беше уединено място, но очевидно Кинверсон не се безпокоеше, че Съндайра може да ги завари — нито пък Делагард. Е, поне Лолър беше разгадал правилно Кинверсон — той не се интересуваше от чужди мнения.

На няколко пъти през седмицата след бурята двамата със Съндайра успяха да се срещнат тайно в трюма. В тялото на Лолър, прекарало твърде дълго време в летаргия, се пробуждаше отдавна забравена страст. Ала той не долавяше нищо съответстващо в нейното тяло, само бързи ентусиазирани движения в търсене на краткотрайна физическа наслада. Лолър не помнеше дали и с него не беше така на младини.

Никога не си говореха, докато правеха любов, и изглежда, между тях имаше негласно споразумение след това да общуват само на обичайни, ежедневни теми. Лолър бързо схвана положението. Съндайра очевидно се радваше на това, което става между тях, но нямаше никакво желание връзката им да се задълбочи. При срещите им на палубата си разменяха съвсем невинни реплики от типа на „какво хубаво време“, или „забеляза ли цвета на морето?“

Той би могъл да каже: „Чудя се дали скоро ще стигнем Грайвард?“, а тя да отвърне: „Знаеш ли, напоследък съвсем престанах да кашлям?“

Лолър ще попита: „Нали беше много вкусна снощната червеноперка?“

А тя ще възкликне: „Ей, това там не е ли гмурец?“

Все скучни, вежливи, премерени реплики. Той никога не казваше: „Съндайра, не съм се чувствал така от милион години“. Нито тя: „Нямам търпение по-скоро да дойде време за следващата ни среща“. Липсваха думи като: „Мисля, че сме създадени един за друг“, или „Толкова острови обиколих, за да те срещна накрая“.

Лолър усещаше, че вместо да се опознават и сближават, тя все повече се отдалечава от него. Всичко това бе толкова странно. Той искаше връзката им да е съвсем различна. Но не виждаше как да я промени, ако тя не желае същото.

Съндайра сякаш съзнателно го държеше на разстояние от себе си, след като бе уредила да получава същото, каквото от Кинверсон. Или не я познаваше достатъчно добре, или тя наистина не изпитваше каквото и да било желание за интимност. Лолър никога не бе срещал жена като нея, толкова безразлична към постоянната връзка, към душевното единение, живееща за мига, без да мисли за последствията. Всъщност не, даде си сметка, че познава такъв човек. Той самият. Някогашният Лолър от остров Сорве, който сменяше любовниците си и не мислеше за бъдещето. Но сега беше друг човек. Или поне се надяваше.

Една нощ чу сподавени викове и думкане от съседната каюта. Делагард и Лиз се караха. Не за първи път, нито за десети, само дето сега бе по-шумно и гневно.

На сутринта, когато Лолър слезе в камбуза за ранна закуска, Лиз бе извърнала лице настрани. Той забеляза, че бузата й е подпухнала, и когато тя се обърна, видя тъмновиолетова синина под окото й. Устната й беше разцепена и подута.

— Искаш ли да ти дам нещо? — попита Лолър.

— Няма да умра.

— Снощи чух шумотевица. Неприятна история.

— Ами! Паднах от койката, нищо повече.

— И после пет минути подскача из каютата, думка по стените и вика? Както и Нид, докато ти помагаше да станеш? О, стига, Лиз.

Тя го изгледа навъсено и хладно. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се разплаче. Лиз бе силна жена, никога не я бе виждал толкова отчаяна.

— Знаеш ли — рече той, — закуската може да почака. Ела да промия раните.

— Свикнала съм с тези неща, докторе.

— Често ли те бие?

— Достатъчно често.

— Никой вече не посяга на друг човек, Лиз. Така са се държали пещерните хора.

— Кажи го на Нид.

— Искаш ли? Ще му го кажа.

В очите й блесна страх.

— Не! За Бога, докторе, не му казвай нито думичка. Ще ме убие!

— Страхуваш ли се от него?

— А ти не се ли страхуваш?

Лолър беше изненадан.

— Не. Защо да се страхувам?

— Всъщност ти си прав. При теб е различно. Бедата е, че направих нещо, което не биваше, той разбра и ужасно се ядоса. Заплаши ме, че следващия път ще е още по-страшно. Нид лесно побеснява. Снощи си мислех, че ще ме убие.

— Следващия път ме повикай. Достатъчно е да тропнеш по стената на каютата.

— Няма да има следващ път. Вече ще внимавам какво правя. Говоря ти сериозно.

— Толкова ли се боиш от него?

— Аз го обичам, докторе. Представяш ли си? Обичам този миризлив негодник. Ако откаже да спи с мен, няма да легна с никого. Толкова много значи за мен.

— Въпреки че те бие?

— Това ми показва колко съм важна за него.

— Лиз, не говориш сериозно.

— Напълно сериозно говоря.

Той поклати глава.

— Божичко. Той те спуква от бой, а ти ми казваш, че го правел, защото те обича.

— Нищо не разбираш, докторе. Никога не си разбирал и никога няма да се научиш.

Лолър я погледна объркано. Сякаш внезапно между тях се бе вдигнала стена и сега тя бе по-чужда, отколкото някой хрилест.

— Може и да си права — измънка той.