Читаем Лицето над водата полностью

— Значи нямаш нищо против — заговори бавно Лолър, — че нашият велик водач ни е повел към напълно непозната територия, без никой от нас, нито дори той самият, да знае какво ни очаква там?

— Да. Нямам. Не ме интересува нищо и се дразня само когато ми досаждат. Живея ден за ден, докторе. А сега ме остави на мира. Имам си работа, ясно?


— Не си ли подранил за обажданията, докторе? — попита го Даг Тарп. — Обикновено идваш след час.

— Така е. Има ли значение?

— А, твоя воля. — Ръцете на Тарп зашариха по копчетата. — Щом искаш да се обадиш по-рано, давай. Само не ми се сърди, ако отсреща не са готови да приемат обаждането ти.

— Свържи ме първо с Бамбър Кадрел.

— Обикновено първо искаш да говориш със „Звездата“.

— Зная. Днес ми повикай Кадрел.

Тарп го погледна смутено.

— Брей, докторе, днес си като някой, дето му е влязла змиорка в задника.

— Като чуеш за какво говоря с Кадрел, ще разбереш каква змиорка ми е влязла в задника.

— Добре, добре. — Радиоуредбата изпука. — Ей, тази гадна мъгла — замърмори Тарп. — Чудя се как още не са ми ръждясали частите. „Богиня“, обади се. Обади се, „Богиня“. „Кралица“ вика „Богиня“.

— „Кралица“, тук „Богиня“. — Тънък момчешки глас, почти писклив. Бард, момчето на Нико Талхейм, бе радист на „Богинята на Сорве“.

— Кажи му, че искам да говоря с Кадрел — изръмжа Лолър.

Тарп заговори в микрофона и отсреща казаха нещо, но Лолър не чу какво точно.

— Какво каза?

— Че Бамбър е на щурвала. Смяната му изтича след два часа.

— Кажи му да го извика незабавно. Тази работа не може да чака.

Отново пукот и фъштене. Момчето, изглежда, се опъваше. Тарп повтори молбата на Лолър и за около минута-две отсреща се възцари тишина.

След това се чу гласът на Бамбър Кадрел:

— Докторе, какво е това толкова спешно нещо?

— Отпрати момчето и ще ти кажа.

— Той е моят радист.

— Знам. Но не искам да чуе за какво ще говорим.

— Значи проблемът е сериозен, а?

— При теб ли е още?

— Отпратих го. Какво става, докторе?

— Движим се перпендикулярно на правилния курс, в екваториални води, и плаваме на югозапад. Делагард ни е повел към Пустото море. — Даг Тарп, който стоеше до Лолър, ахна от изненада. — Известно ли ти е това, Бамбър?

Нова дълга пауза от „Богинята на Сорве“.

— Разбира се, докторе. Иначе що за моряк ще съм?

— Говорим за Пустото море, Бамбър.

— Да. Чух те.

— А трябваше да плаваме към Грайвард.

— Не съм забравил, докторе.

— И нямаш нищо против, че се движим в погрешна посока?

— Предполагам, че Делагард знае какво прави.

— Предполагаш?

— Тези кораби са негови. Аз само работя при него. Когато отбихме на юг, предположих, че на север има някаква пречка, буря или опасност, която иска да заобиколи. У него са всички добри карти, докторе. Ние просто следваме курса, който той определя.

— Право към Пустото море?

— Делагард не е безумец — отвърна Кадрел. — Сигурен съм, че скоро ще свием на север. Не се съмнявам в това, докторе.

— И дори не си го попитал защо е сменил курса?

— Казах ти. Навярно има основателна причина. Делагард е човек, който знае какво прави.

— Май прекаляваш с предположенията — тросна се Лолър.


Тарп вдигна глава от радиоуредбата. Очите му, обикновено скрити зад надвисналите клепачи, сега блестяха от учудване.

— Пустото море?

— Така изглежда.

— Но това е лудост!

— Вече сме двама на едно и също мнение. Искам още малко да си държиш езика зад зъбите, Даг. Свържи ме сега с Мартин Янез.

— Не със Стайвол, както обичайно?

— С Янез — повтори Лолър и се опита да прогони спомена за усмихнатия Джоск.

Даг завъртя копчетата, уредбата изпука и след малко до тях долетя тъничкият глас на едно от момичетата на Хейн — Лолър не й помнеше името. Малко след това ниският спокоен глас на Мартин Янез каза:

— Нищо за докладване, докторе, днес всички сме здрави и читави.

— Не се обаждам само по този повод — рече Лолър.

— Какво има? Да не сте чули нещо за „Златно слънце“? — В гласа на Янез се прокрадна слаба надежда.

— Не. Обаждам се за друго.

— Тъй ли? За какво?

— Исках да разбера какво мислиш за промяната на курса.

— Каква промяна?

— Мартин, моля те, не ми излизай с тия номера.

— Докторе, откога започна да се вълнуваш от навигационни въпроси?

— Казах ти без шикалкавене.

— Да не си станал навигатор, докторе?

— Да речем, че съм заинтересувана страна. Както и всички останали. Още повече че от това ни зависи животът. Какво става, Мартин? Или толкова здраво си се оплел в мрежите на Делагард, че не смееш да ми кажеш?

— Изглеждаш ми преуморен, докторе. Отклонихме се малко на юг. Какво толкова?

— И защо го направихме?

— Питай Делагард.

— Ти пита ли го?

— Не се налага. Следвам го, накъдето ни води. Той обърна на юг и аз също поех на юг.

— Бамбър ми отговори горе-долу по същия начин. Вие да не сте кукли на конци? Мартин, кажи ми: защо вече не плаваме за Грайвард?

— Казах ти. Питай Делагард.

— Ще го питам. Но преди това исках да разбера какво е мнението на другите капитани относно плаването в Пустото море.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги