Лоцманът

— Свалете оръжието, англичани! — извика дръзкият пришълец. И вие, борци за свещена свобода, долу ръцете, не бива да проливате напразно кръв! Преклони се, горди британецо, пред мощта на Тринайсетте републики86!

— Охо! — възкликна Бъроуклиф, стисвайки решително пистолета в ръката си. Работата се усложнява. Не бях включил в сметката тоя човек. Но, да не би да е Самсон87, способен само с един замах да промени всичко? Свали оръжието, маскиран палячо, или ще дам сигнал с тоя пистолет и двайсет куршума ще надупчат тялото ти!

— А, твоето тяло сто! — отвърна лоцманът. Хей, приятелю, дай знак да влязат всички! Да накараме тоя самонадеян джентълмен да почувствува слабостта си.

Още не се бе доизказал, и до ушите на присъствуващите стигна рязко изсвирване на боцманска свирка, което постепенно се усили толкова, че пронизителните му звуци заехтяха под сводестия покрив на трапезарията и стигнаха чак до най-далечните кътчета на манастира. Чу се силен тропот на нозе и в стаята нахълтаха моряци, които, гонеха уплашените войници на Бъроуклиф, охраняващи вестибюла. Коридорът също гъмжеше от тъмна маса човешки тела.

— Нека ви чуят, момчета! — провикна се предводителят им. Манастирът е във ваши ръце!

Ревът на бурята беше слаб в сравнение с гръмогласния вик, който се изтръгна от гърлата на матросите и дълго още кънтяха радостните им възгласи, от които като че затрепера самият покрив на сградата. В коридора се виждаше гъмжило от тъмни космати глави. На абордажниците от фрегатата в обковани с желязо каски, на морските пехотинци, с шапки, блестящи от бронзови украшения. Съзрял войниците си, Менюъл мигновено се втурна към тълпата и след малко се появи отново, следван от най-изпитаните си юнаци, които докато командирите на двете страни продължаваха да преговарят, заеха местата на Бъроуклифовите войници.

До тоя момент полковник Хауард от уважение към принципите на военното чинопочитание бе предоставял на Бъроуклиф да се разпорежда като главен. Но, сега, виждайки, че положението сериозно се е изменило, реши да си присвои правото сам да разпита тия не-канени гости.

— На какво основание, сър — запита полковникът, се осмелявате да нахълтвате в замък, собственост на поданик на негово величество? Да не сте упълномощен от върховния съдия на графството, или пък носите заповед, подписана от министъра на вътрешните работи на негово величество?

— Нямам заповед от никого — отговори лоцманът. Аз съм само скромен приятел на американския народ и след като изложих тези джентълмени на опасност, сметнах за свое задължение да ги спася. Сега вече нищо не ги заплашва и всички вие, които ме чувате, трябва да се подчинявате на мистър Грифит, който има за това пълномощия от Конгреса на Съединените щати.

Като каза това, той се отдръпна настрана и се облегна на ламперията на стената, откъдето продължи да наблюдава мълчаливо всичко, което ставаше около него.

— Значи, на вас, покварен син на почтен баща, трябва да повторя въпроса си, продължи старецът, обръщайки се към Грифит. С какво право се извършва това брутално нападение срещу моя дом? И защо тъй нагло се нарушава спокойствието на тия, които се намират под моя закрила?

— Мога да ви отговоря, полковник Хауард, че всичко това се върши по законите на войната или по-право като възмездие за хилядите злини, които вашите английски войски са причинили в земите между Мейн и Джорджия88 но, не желая да правя тази сцена още по-неприятна, само искам да ви уверя, че няма да злоупотребим с надмощието си. Щом съберем хората си и обезвредим пленниците, къщата ви отново ще бъде на ваше разположение. Ние не сме пирати, сър. Ще се убедите в това, когато си отидем Капитан Менюъл, изведете войниците си на двора и се пригответе за връщане на лодките. Матросите също трябва да излязат. Хей, абордажници, измъквайте се по-скоро!

Тази заповед на младия лейтенант, издадена по моряшки — сурово и отсечено, макар и с дружелюбен тон, подействува магически върху струпалите се около вратата мрачни фигури, а когато и матросите на Барнстейбъл излязоха подир другарите си на двора, в стаята останаха, тъй да се каже, само предводителите на „нашествениците“ и семейството на полковник Хауард.

Откакто Грифит пое командуването, Барнстейбъл мълчеше и слушаше внимателно всяка дума, произнесена от двете страни. Ала сега, когато в трапезарията бяха останали само неколцина и трябваше да се бърза, той заговори отново:

— Щом се налага да се връщаме тъй скоро при лодките, мистър Грифит, струва ми се, че трябва да се приготвим да приемем достойно.

дамите, които ще ни удостоят с присъствието си. Да се нагърбя ли аз с тая работа?

Неочакваното предложение изуми всички присъствуващи, макар че смутеното и засрамено лице на Кетрин Плаудън ясно показваше, че то не е толкова неочаквано за нея. Продължителното мълчание, което последва тоя въпрос, бе прекъснато от полковник Хауард: