Лоцманът

— Охо, виждам, че все пак си успял да отмъкнеш нещичко! — възкликна първият моряк, явно възхитен от качеството на тъканта, от която беше направена плячката на другаря му. Като я разгънеш, ще стане май колкото долното платно на бизана! Е, имал си по-голям късмет от нас. Аз пък задигнах тая шапка, само че става за палеца на крака ми. Опитах се да я наглася на главата си и напреки и откъм кърмовата и носовата ми страна, ама не ще да влезе дори с три пръста. Я слушай, Самм! Ще ми дадеш ли от тая покривка поне за една риза?

— Не ще и дума! Отрежи си ей от тоя ъгъл. Или по-добре вземи половината, Бен. Но, ми се чини, че няма да се върнем на кораба по-богати отпреди, ако не прибавим към плячката и тия женоря.

— Богати ли?! — подхвърли шеговито един млад моряк, който досега бе слушал мълчаливо разговора на по-възрастните си и по-пресметливи другари. А, на мен ми се струва, че сме тръгнали из морета, където дневната вахта трае половин година. Не виждате ли, че сега имаме двойна дажба полунощ?

Като каза това, той сложи ръце върху къдрокосите глави на двамата черни роби на полковник Хауард, които вървяха до него, обзети от мрачни предчувствия за последиците от това, че неочаквано пак бяха загубили свободата си.

— Обърнете главите си ей така, джентълмени — додаде той. Ето, на! Виждате ли, от такава чернота ще угаснат даже лампите в нактоуза!

— Остави негрите на мира! — изръмжа един от по-старите матроси. Стига си ги закачал! Току виж, че са се разпищели и довтасал някой офицер. Право да ти кажа, Ник, не мога да разбера защо трябва да се завираме все в тоя бряг, дето няма и десет сажена дълбочина, когато можем да излезем в Антлантика и, кажи-речи, всеки ден да срещаме търговски кораби от Ямайка? Тогава ще имаме и захар и ром, колкото си искаме.

— Лоцманът е виновен за всичко — отвърна другият матрос, защото, както знаеш, където няма дъно, няма нужда и от лоцмани. Какво е това плаване, когато под нас има дълбочина пет сажена, а после пускаме котва на плитчина или на камък! Пък и ни карат да работим нощем! Да беше светло четиринайсет часа вместо седем, останалите десет часа би могъл да се движиш по усет.

— Стига сте дрънкали врели-некипели! — прекъсна ги отново младият моряк. Не знаете ли, че Конгресът ни е възложил да пресечем крайбрежните пътища на Джон Бул, а старият видя, че дните са много къси за тая работа и стовари десант, за да хване нощта? И ето че сме я хванали! А, като се върнем на кораба, ще я скрием в трюма и тогава пак ще видите слънчевия лик!. Хайде, мои лилии! Позволете на тия двама джентълмени да надзърнат през илюминаторите ви. Какво? Не желаете ли? Тогава ще трябва да обърна другия край!

Негрите, които бяха търпели шегите му с робско смирение, сега заохкаха от болката, която им причиняваше техният жесток мъчител.

— Какво става там? — чу се строг глас, чийто момчешки тембър не съответствуваше на заповедническия тон на говорещия. Кой вдига такава врява?

Заядливият млад моряк пусна неохотно рошавите коси на робите, но в същия миг, когато те паднаха върху мургавите слепоочия, дръпна ухото на единия от чернокожите така силног че нещастникът изписка, уверен, че тоя път ще получи по-резултатно съчувствие.

— Чувате ли вие там? — обади се пак Мери. Кой закача негрите?

— Никой, сър — отговори с престорена сериозност морякът. Един от бледоликите си удари пищялката в паяжина и от това го заболя ухото!

— Я слушай, зевзек такъв, какво търсиш там между пленниците? Нали ти бях заповядал, господинчо, да си метнеш пиката на рамо и да вървиш по-настрана?

— Тъй вярно, сър, заповядахте ми. И изпълнявах заповедта ви, доколкото можех. Но, от тия негри така притъмня, че обърках пътя!

Из моряшката тълпа премина тих смях и дори гардемаринът не се сдържа да не се усмихне на този образец на остроумие от страна на младия матрос — един от ония шегобийци, които се намират на всеки кораб.

— Е, сър — каза най-после Мери, след като знаеш сега, че си сбъркал пътя, върни се там, където ти заповядах да стоиш.

— Слушам, сър, връщам се. Кълна се във всички грешки на платежната ведомост, мистър Мери, че тоя негър се разплака от една нищо и никаква паяжина! Позволете ми да остана за минута, сър, да събера малко мастило, за да напиша писмо на бедната си стара майчица. Откакто излязохме от Чесапик, не съм й драснал нито ред, дявол да ме вземе!

— Омитай се веднага оттук, зевзек такъв, че ще те фрасна със сабята по главата! — тросна се Мери. Този път в гласа му се долавяше искрено съчувствие към страданията на тази нещастна раса, която и до ден днешен служи в известна степен, а по-рано е служила още повече като обект за насмешки на наши ограничени, лекомислени и разпуснати сънародници. Тогава, ако щеш, можеш да напишеш писмото си с червено мастило!

— За нищо на света! — отвърна шегобиецът, преди да се примъкне до мястото си. Старата знае как пиша и ще помисли, че писмото е фалшиво. Интересно, буруните край брега на Гвинея май също са черни! Така съм чувал от стари моряци, които са плавали по тия ширини.