Лоцманът

— На вода, момчета! — извика той. Не бойте се да не си намокрите куртките. Виждал съм смелчаци да се приближават до тоя бряг и в по-лошо време. А, сега имаме курс към открито море. Напред, юнаци мои, напред!

Матросите натиснаха едновременно веслата и с дружни усилия подкараха лодката, която след като се издигна няколко пъти над буруните и пак се гмурна между тях, се озова в по-спокойните води на откритото море, а после запори вълните към мястото, където трябваше да я чака „Бързи“.

ГЛАВА XXXI

Вината му бе, че обиден, вдигна

ръка за мъст над своята родини.

Томсън Елис Дънскоум остана на брега, вперила очи в тъмното петно, което скоро се загуби сред вълните в нощния мрак, и заслушана тъжно в отмерения плясък на веслата, които се чуваха още дълго, след като силуетът на лодката се бе слял с мъглявата ивица на източния хоризонт. Когато от приятелите й не останаха никакви следи освен следите в паметта й, тя обърна гръб към морето, бързайки да се махне по-далеч от шумящата тълпа, която се готвеше също да отплава. Елис се изкачи по пътеката на върха, където често се бе разхождала, и се загледа в безбрежната стихия, която плискаше подножието на скалите със същата печал, която изпитваше и тя.

Войниците на Бъроуклиф, които се бяха разположили в горния край на пътеката, почтително й сториха път. Часовоите на Менюъл също не я спряха, докато стигна до ариергарда на морската пехота, командуван лично от своя бдителен капитан.

— Кой е там? — извика Менюъл, отделяйки се от силуетите на войниците, когато тя се приближи до тях.

— Жена, която няма нито сила, нито желание да ви причини зло — отговори самотната девойка. Аз съм Елис Дънскоум и се връщам в родното си място с разрешение на вашия началник.

— Аха — промърмори Менюъл, Грифит пак е проявил вежливост, каквато не подобава на военен! Нима тоя човек си въобразява, че съществува на света жена, която да не говори! Можете ли да ми кажете паролата, мис, за да се убедя, че имате право да минете?

— Нямам никакво друго право освен слабостта на пола си. Достатъчно е, че мистър Грифит ми е позволил да си тръгна.

— Достатъчно е първото — произнесе човек, който досега се бе крил зад стъблото на един дъб, надвесил широките си, но голи клони над мястото, където бе строен ариергардът.

— Кой е там? — извика отново Менюъл. Приближете се и се предайте или ще стрелям!

— Какво?! Нима доблестният капитан Менюъл ще стреля срещу своя спасител? — възкликна с презрително хладнокръвие лоцманът, излизайки от сянката на дървото.

— По-добре да запази куршумите си за враговете, вместо да ги хаби за приятелите си.

— Вие постъпвате много непредпазливо, сър, като се приближавате скришом до пост на морската пехота! Как може човек, който прояви снощи такова тактическо умение, като изненада неприятеля, да не знае как трябва да се приближава до часови!

— В момента това няма никакво значение — отвърна лоцманът. Не е толкова важно какво зная и какво не зная, след като предадох командуването на отряда в други, може би по-достойни ръце. Но, искам да говоря насаме с тая дама, сър. Познавам я от детинство и желая да я изпратя до манастира.

— Това противоречи на всякакви военни правилници, мистър лоцман и моля да ме извините, но ви забранявам да се отдалечавате от района, охраняван от моите часови. Ако желаете да разговаряте тук, ще заповядам на хората си да се отдръпнат, за да не ви чуват, макар че, трябва да призная, тук е най-подходящото място да ви държим под око. Както виждате, в случай на неочаквано нападение можем да се изтеглим по тази клисура, където и двата ми фланга са прикрити: левият от скалите, а десният от онова дърво. Тук е много удобна позиция, ако се случи нещо непредвидено, защото и най-старите войници се бият най-добре, когато фланговете им са здраво прикрити и имат в тила си път за отстъпление.

— Достатъчно, сър! Не искам в никой случай да ви лишавам от такава позиция — каза лоцманът. Дамата е готова да се върне няколко крачки назад.

Изпълнявайки тази молба, Елис го последва до мястото, където на известно разстояние от ариергарда на морската пехота лежеше дърво, повалено от скорошната буря. Тя седна тихомълком на дънера и зачака търпеливо събеседника си да обясни какво го бе накарало да поиска тоя разговор. Няколко минути лоцманът се разхожда мълчаливо назад-напред, сякаш обмисляше нещо. После изведнъж се опомни, приближи се и приседна до нея.

— Близък е часът на нашата раздяла, Елис — подзе той най-после. От тебе зависи дали ще се разделим завинаги.

— Тогава нека бъде завинаги, Джон — отговори Елис с леко треперещ глас.

Тази дума нямаше да бъде тъй страшна, ако не беше сегашната ни случайна среща. Все пак възможно е решението ти да е продиктувано от благоразумие, защото има ли нещо, което би поблазнило жена да сподели съдбата ми?