Лоцманът

Глупавите му шеги бяха прекъснати внезапно от властен и строг глас, който, издигайки се над тихия глъч на маршируващите, изглежда, притежаваше способността само с една дума да усмири и най-буйното веселие на матросите.

Сред тълпата се понесе шепот: „Хей, иде мистър Грифит!“, „Джек е събудил първия лейтенант, та сега ще е най-добре сам да заспи!“ Но, скоро и тези полугласни възклицания затихнаха и дори шегобиецът закрачи смирено малко по-настрана от другарите си, без да пророни нито дума повече, сякаш бе онемял.

Читателят вече неведнъж ни е придружавал от манастира до морето, затова е излишно да описваме пътя, по който вървяха моряците през време на гореописания своеобразен разговор, а ще преминем незабавно към събитията, които станаха, когато отрядът стигна крайбрежните скали.

Тъй като човекът, който неочаквано си бе присвоил временно властта в манастира „Света Рут“, бе изчезнал загадъчно оттам, Грифит пое отново командуването, без да се допитва до никого. Той нито веднъж не заговори на Барнстейбъл и личеше, че връзката, която досега тъй здраво бе свързвала двамата горди млади офицери, беше поне временно напълно скъсана. Впрочем само присъствието на Сесилия и Кетрин възпираше Грифит да не арестува веднага непокорния си подчинен, а Барнстейбъл, макар и да се чувствуваше виновен, никак не проявяваше разкаяние и единствено от срам пред своята любима се сдържаше да не даде открит израз на негодуванието си, с което смяташе да възстанови поруганата си чест. Все пак и двамата се стремяха дружно към една цел, без да си разменят нито една дума, за да съгласуват усилията си. Първата им мисъл беше да настанят благополучно прекрасните братовчедки в лодките. Затова Барнстейбъл тръгна незабавно натам, за да ускори необходимите приготовления за приемането на тези необикновени пленнички. В десанта, извършен под предводителството на лоцмана, бяха участвували толкова значителни сили, че се бе наложило да използуват всички лодки на фрегатата, които сега чакаха зад ивицата на прибоя завръщането на експедицията.

Барнстейбъл извика силно на офицера, който командуваше тази флотилия, да пристъпва към работа и след няколко минути по брега засноваха усърдно екипажите на разните катери, баркаси, ялчета, велботи и други лодки. Да не изброяваме всички названия, които се даваха на времето на тия верни помощници на военните кораби. Ако бяха запитали поизплашените дами, те щяха да изберат най-голямата лодка на фрегатата, но Барнстейбъл реши, че тя е недостойна за гостите му, и заповяда да бъде докаран дългият и нисък катер на капитан Мънсън, смятан за почетната лодка. Петдесет души се запретнаха да го измъкнат на песъчливия бряг и скоро полковник Хауард и поверениците му бяха уведомени, че малката ладийка е готова да ги приеме. Менюъл се бе настанил с морските си пехотинци по върховете на скалите, където бързаше да разположи наблюдатели и часови и да осигури прикритие на качващите се по лодките, за което даваше на войниците си необходимите напътствия по всички правила на военната наука. Тук под съответна охрана се намираха и останалите пленници, включително и слугите на полковника, и войниците на Бъроуклиф. Но, когато бе съобщено, че лодката ги чака, полковник Хауард и капитан Бъроуклиф, придружени от дамите и прислужничките им, се спуснаха по каменистата пътека до брега и застанаха неподвижно на пясъка.

— Къде е той? — запита Елис Дънскоум, като се озърташе, сякаш търсеше жадно някого между хората, които я заобикаляха.

— За кого става дума? — полюбопитствува Барнстейбъл. Всички сме налице и лодката чака.

— Нима ще ме откъсне дори мен — от местата, където съм прекарала детството си, от родината ми и от всичко, към което съм привързана?

— Не зная за кого говорите, мис, но ако се отнася за мистър Грифит, ето го там, до оная групичка моряци.

Като чу името си, Грифит се приближи до дамите и за пръв път, откакто бяха напуснали манастира, им заговори.

— Надявам се, че съм разбран правилно — каза той и е излишно да повтарям, че нито една жена тук не трябва да се чувствува пленничка. Ако, обаче някои от вас решат по своя воля да се качат на кораба ни, давам честната си офицерска дума, че ще намерят там подслон и закрила.

— Тогава аз няма да тръгна — заяви Елис.

— А, и защо ще тръгваш? — рече Сесилия. Тук нищо не те свързва. Очите на Елис продължаваха да блуждаят наоколо. Върни се тогава в манастира „Света Рут“, мис Елис и бъди негова стопанка, докато дойда аз — добави плахо Сесилия, освен ако полковник Хауард не реши друго.

— Ще те послушам, мило дете, но може би полковник Хауард ще нареди на пълномощника си да се погрижи за имуществото му?

Полковникът беше толкова сърдит на племенницата си, че щеше да отмине с мълчание подсещането й за бъдещите му намерения. Но, като добре възпитан човек не можеше да не отговори на скромния въпрос на Елис Дънскоум, такава честна и вярна поданица на краля.