Лоцманът

— Ако искащ да кажеш, че съдбата те е обрекла да нямаш с кого да споделиш нито радост, нито мъка, че животът ти е непрекъснат низ от опасности и бедствия, разочарования и несполуки, значи, слабо познаваш сърцето на жената, щом се съмняваш в способността или готовността й да дели всичко това с избраника на сърцето си.

— Ти ли ми говориш така, Елис? Значи, неправилно съм разбрал думите ти и погрешно съм изтълкувал постъпките ти. Съдбата съвсем не ме е обрекла да бъда отритнат човек. Нима е нищо да спечелиш благосклонността на крале и усмивките на кралици? Вярно, че животът ми е съпроводен с безброй страшни опасности, и все пак не е изпълнен само с бедствия и несполуки, нали така, Елис? — Той се поспря, но не получи отговор. Наистина останах излъган в надеждите си, че светът ще оцени по достойнство моите подвизи и дела. Аз не съм, Елис, такъв, какъвто исках да бъда, и дори такъв, за какъвто се мислех.

— Ти си спечели име сред воините на нашето време, Джон — отговори тя с глух глас и може да се каже, че това име е вписано с кръв!

— С кръвта на моите врагове, Елис!

— С кръвта на поданиците на твоя законен крал! С кръвта на тия, които дишат същия въздух, който дишаш ти още от рождение, учили са същите свещени канони, които си учил и ти, но които, опасявам се, много скоро си забравил!

— С кръвта на робите на деспотизма! — прекъсна я той рязко. Кръвта на враговете на свободата! Ти тъй дълго си живяла в това затъпяващо усамотение и тъй сляпо се придържаш към предразсъдъците на младостта си, че благородните чувства, които мислех някога, че покълват в душата на Елис Дънскоум, са увехнали завинаги.

— Аз живеех и мислех, както подобава на моя пол и на положението ми — отвърна кротко Елис и бих предпочела да умра, отколкото да живея и да мисля другояче.

— Ето къде се крият първите семена на робството! Покорната жена, то се знае, става майка на малодушни и жалки негодници, които позорят мъжкото име!

— Аз никога няма да бъда майка на деца, добри или лоши, каза Елис с примирение, което показваше, че е загубила всякакви надежди, естествени за всяка жена. Досега съм живяла самотна и без никаква подкрепа, все тъй самотна и неоплаквана от никого ще си отида в гроба.

Силният патос на смирената й реч, примесен със спокойното, кротко достойнство на моминската гордост, така трогна сърцето на слушателя й, че той няколко минути остана мълчалив, сякаш в благоговение пред нейната непоколебимост. Думите пробудиха в душата му ония чувства на великодушие и безкористие, които неутолимото честолюбие и павозамайването от успеха бяха почти задушили. За това, когато заговори отново, гласът му беше по-мек и по-задушевен, без предишната разпаленост.

— Не зная, Елис, трябва ли при моето положение и твоето горчиво примирение със съдбата да се опитвам дори да разбуждам чувствата, които мислех някога, че намирам в душата ти. В края на краищата нямам право да искам да свържеш съдбата си със съдбата на скитник като мен, със съдбата на човек, който би могъл да се нарече Дон Кихот поради любовта си към свободата и който всеки момент може да бъде призован да подпечата тази любов с кръвта си.

— Чувствата ми към теб не са се променили — отвърна Елис чистосърдечно.

— Добре ли чувам? Дали погрешно съм разбрал решението ти да останеш в Англия, или съм се излъгал в предишните ти чувства?

— Не си се излъгал нито тогава, нито сега. Слабостта може да ме държи още във властта си, Джон, но с течение на годините бог ми даде сили да се боря с нея. Ала не искам да говоря за себе си, а за теб. Аз живеех като скромна маргаритка, която, разцъфтявайки, ти е хванала окото. И ще увехна като това срамежливо цветенце, когато дойде зимата на моя живот и никой няма да забележи, че ме няма вече по полята, където съм цъфтяла само едно лято. Но, ти ще рухнеш, Джон, като тоя дъб, на който сме седнали сега: докато стои изправен, хората се възхищават от красотата и величието на могъщия му ствол, а когато се сгромоляса, ще пресмятат каква полза може да се извлече от него.

— Нека си говорят каквото щат! — отвърна гордият странник. Рано или късно истината ще се узнае, а когато настъпи тоя час, ще кажат, че съм бил верен и храбър воин. И ще бъда достоен пример за всички, които са се родили в робство, но жадуват да живеят в свобода.

— Така може да говори далечният народ, заради който си напуснал родина и близки — рече Елис, взирайки се плахо в лицето му, сякаш да разбере доколко още може да го предизвиква, без да го разгневи. Но, какво ще кажат на децата си твоите сънародници, в чиито жили тече и от твоята кръв?

— Ще кажат, Елис, това, което може да им внуши тяхното коварство, залегнало в самата им политика или незадоволеното им тщеславие. Но, тук трябва да си кажат думата и враговете и приятелите ми. Мислиш ли, че Америка не владее еднакво добре и меча и перото?

— Не се наемам да оспорвам правото на чедата на тая земя да правят това, което смятат най-добро за себе си — отвърна Елис. Но, нима е възможно да се родят там хора, които да не познават чувствата, привързващи човека към родното му място?