Лоцманът

— Значи, фрегатата е единственото ви средство за спасение? Бързай, Джон, отърси се от тая гордост и привидно безгрижие, защото ще удари час, когато и цялото ти мъжество ще бъде безсилно пред машинациите на тайните ти врагове. Този Дилън изпратил вестоносци да съобщят в едно пристанище на юг оттук, че вашите кораби са забелязани в морето, та да пратят оттам ескадра, която да ви пресече пътя за отстъпление.

Докато я слушаше, постепенно лоцманът загуби престореното си безразличие и се мъчеше под мъжделивата светлина на звездите да предугади по лицето й още недоизказаните думи.

— Отде знаеш това, Елис? — запита той бързо. И какви кораби спомена Дилън?

— Подслушвах случайно, когато обсъждаха този план, и … Не зная, Джон, имам ли право да забравям дълга си към краля. Но, не бива да се иска отредна слаба жена да жертвува с мълчанието си човека, към когото е изпитвала някога влечение, щом една казана навреме дума може да го избави от опасността!

— „Изпитвала някога влечение“! Така ли е наистина, Елис? — запита лоцманът с разсеян вид. Но, може би си чула как са въоръжени тези кораби и как се казват? Кажи ми имената им и дори първият лорд на вашето английско адмиралтейство едва ли ще даде тъй точна преценка за въоръжението им, каквото бих дал по списъка, с който разполагам.

— Вярно, че споменаха имената им — каза Елис с лека тъга, но в ушите ми звучеше името на човек, по-близък до сърцето ми, затова не можах да ги запомня.

— Ти си същата добра Елис, която познавах някога! Значи, споменали името ми, а? Е, какво разправяха за „пирата“? Нанесла ли е ръката му удар, който ги е накарал да се разтреперят в своя манастир? Не го ди нарекоха страхливец, девойко?

— Говореха за тебе така, че сърцето ми се свиваше от болка, като ги слушах. Защото много лесно е да забравиш изминалите години, ала не е така лесно да изтръгнеш от сърцето си чувствата, които са те вълнували на младини.

— Да, приятно е да зная, че въпреки злословията по мой адрес, робите треперят от мен в бърлогите си! — възкликна лоцманът и отново закрачи бързо назад-напред. Така е, когато изпъкнеш между другите и станеш пръв в своята професия! Все още се надявам да доживея деня, когато Джордж III ще се сепва, като чуе името ми дори между стените на двореца си.

Елис Дънскоум го слушаше в дълбоко и печално мълчание, разбрала, че и последната брънка във веригата на взаимното им влечение се бе скъсала и че слабостта, която неволно я бе овладяла, не намираше съответен отклик в душата му. Тя оброни за миг глава на гърдите си, но веднага се изправи и с присъщата си кротост напомни на лоцмана за своето присъствие, обръщайки се към него вече по-спокойно:

— Казах ти всичко, което може да ти бъде от полза. А, сега трябва да се разделим.

— Какво? Толкова скоро? — извика той, като скочи и я улови за ръката.

Но, това е много кратка среща, Елис, пред толкова дълга разлъка!

— Кратка или дълга, все трябва да свърши — отвърна тя. Твоите другари сигурно се готвят да отплават, пък и ти, струва ми се, не би искал да останеш сам на брега. Ако ти се случи пак да навестиш Англия, дано да дойдеш тоя път с други чувства към нея. Желая ти всичко най-хубаво, Джон и навред да те съпровожда божията благословия, стига да я заслужиш.

— Искам само да се молиш от все сърце за мен! Ала нощта е тъмна, затова ще те изпратя до манастира.

— Няма нужда — отговори тя с женска скромност. Понякога невинният може да бъде безстрашен колкото най-храбрия ви воин. А, тук няма от какво да се страхувам. Ще тръгна по такава пътека, че да не срещна вашите войници. Още веднъж ти казвам „сбогом“, Джон! — Гласът й трепереше, когато продължи: Ти ще имаш участта на всички хора и ще преживееш минути на тревоги и слабост. В такива минути си спомни за тия, които си оставил на тоя презрян остров, а между тях може да си спомниш и за тая, която беззаветно ти е желала щастие.

— Бог да бъде с теб, Елис! — каза той, трогнат от вълнението й, забравил за миг честолюбивите си мечти, за да се отдаде на по-земни чувства. Но, не мога да те пусна сама.

— Тук ще се разделим, Джон — произнесе тя твърдо. И то завинаги! Така ще бъде тю-добре за двама ни, защото ми се струва, че не сме един за друг. Тя издърпа полека ръката си, която той бе сграбчил и като промълви още веднъж „сбогом“, обърна се и закрачи бавно по посока на манастира.

Лоцманът понечи да тръгне подире й с твърдото намерение да я изпрати, но в тоя момент от скалите се разнесоха войнствените звуци на барабана и флейтата, а от брега запищя пронизително свирката на боцмана и опитното ухо на лоцмана разбра, че това е последният сигнал за отплаване.