Лоцманът

По време на събитията, които се развиха, след като лоцманът слезе на брега, „Бързи“, поставен сега под командуването на щурмана на фрегатата мистър Болтроп, кръстосваше назад-напред, готов да вземе моряците след успешния завършек на експедицията им. Надвечер североизточният вятър постепенно се смени с южен и дълго преди да постъпи нощната вахта, предпазливият стар моряк, който, както може би си спомня читателят, във военния съвет решително бе отказал да се довери на английския бряг, заповяда на кормчията да насочи тендера право към сушата. Но, когато лотът показваше, че трябва да завият, корабът променяше курса и така моряците прекараха няколко часа в търпеливо очакване на своите смели другари. Щурманът, който на млади години бе служил в търговския флот като капитан на различни кораби, подобно на много хора със същата професия и произход смяташе, че липсата на изтънчени обноски е най-добро свидетелство за майсторство в мореплаването, затова презираше вежливостта и педантичността, съблюдавани на военните кораби.

Изпълнявайки специфичните си задължения да следи изразходването на припасите от различните складове, да поддържа корабния дневник на фрегатата и да проверява всекидневно състоянието на платната, въжетата и мачтите, той рядко имаше случай да се сблъска с веселите, вечно засмени и безгрижни млади лейтенанти, които заемаха обичайните командни длъжности на кораба, затова можеше да се каже, че спадаше към особен животински вид, макар и несъмнено от един и същ род със своите по-благовъзпитани колеги. Но, когато обстоятелствата наложеха да излезе от строгите рамки на скучната си всекидневна работа, обикновено той се стараеше да общува с ония членове на екипажа, чиито навици и мнения бяха най-близки до неговите.

Колкото до общуването, по някаква странна случайност свещеникът на фрегатата беше почти в същото положение, както този стар морски вълк.

Страстно желание да подобри участта на тия, които бяха обречени да намерят смъртта си в морските дълбини, бе подтикнало този опитен и простодушен свещенослужител да приеме такъв пост, с наивната вяра, че е предопределен да стане оръдие за спасението на мнозина, които са забравили висшия смисъл на земното си съществуване. Границите и целта на нашата повест не ни позволяват да разкажем за многото причини, които не само бяха разрушили напълно всичките му измамни надежди, но и принудили тоя добър божи служител да води трудна и страшна борба със себе си, за да остане на висотата на свещения си сан. Мисълта, че отстъпва от вярата си, бе толкова пречупила житейската, ако не и духовната гордост на свещеника, че бе започнал да изпитва радост от общуването с грубия щурман, който поради напредналата си възраст понякога обичаше да говори за задгробния живот, макар и по начин, присъщ на своеобразния му характер. Може би и двамата се чувствуваха не на място, но поради някакви тайни симпатии, независимо от техните подбуди, изпитваха взаимно влечение.

През въпросната нощ мистър Болтроп бе поканил свещеника да му прави компания на „Бързи“, добавяйки на простоватия си груб език, че тъй като на брега сигурно ще има бой, „някой и друг нещастник може да има нужда от неговата подкрепа“. Свещеникът бе приел тази странна покана от желание да разнообрази някак монотонния си живот на море, а може би и от стаена в смутената му душа жажда да бъде колкото се може по-близо до terra firma. Тъй че, след като лоцманът слезе на брега със своите неукротими юнаци, на притихналия тендер останаха само щурманът и свещеникът заедно с помощник-боцмана и десетина-дванайсет матроси. Първите няколко часа тази славна компания прекара в малката каюта на кораба в мирен разговор над чаша грог, подправен със сладки приказки по най-различни спорни въпроси, които всеки разглеждаше по своему, но за голямо съжаление на читателите нямаме време да се спираме на тях. Когато обаче вятърът задуха към неприятелския бряг, благоразумният щурман отложи разискванията за друг, по-удобен момент и без да изпуща чашата с грога, моментално се качи на шканците.

— Ето на — провикна се почтеният моряк, слагайки със самодоволен вид дървената чаша до себе си на палубата. Това се казва морски живот! Не обичам аз, отче, тая врява на кораба, който няма да назова, но който стои сега на около три левги от нас в открито море със зарифени гротмарсел, форстенгастаксел и фок!

Е, бива ли ме да приготвям грог? Хей, стегни по-добре фала! От тая напитка очите ти ще засвяткат като фар в тъмна нощ! Какво, не искаш ли? Хайде де, не бива да пренебрегваме английския ром.

След тази деликатна забележка той отпи солидна глътка и добави: Ти, отче, приличащ малко на нашия първи лейтенант. Той също пие, както казвам аз само стихии — вода, разредена с въздух.

— Трябва да qe признае, че мистър Грифит наистина дава здрав пример на екипажа — отвърна свещеникът, може би малко гузен, че този пример не въздействуваше достатъчно силно на самия него.