Майсторите на желязо

Йеясу отиде до прозореца и загледа как Тоширо самодоволно минава през малкия двор долу, следван от двама пажове, носещи багажа му. Каква енергия! Каква себеотдайност! Докъде щеше да доведе това? При предишния шогун Йеясу беше действал като филтър за информацията, която пратениците бяха носили до и от двора. Но Йоритомо беше променил този ред. Днес тази нова група докладваше лично на шогуна — и тайно. Нечувано и нежелано скъсване с древната традиция, което откриваше пътя за по-нататъшно размиване на властта на управителя.

Йеясу беше от „старата школа“. Беше заемал този пост при бащата на Йоритомо и беше очаквал да остане на него до дълбока старост — състояние, което според някои отдавна вече бе достигнал. При възкачването си на престола Йоритомо беше пенсионирал мнозина от екипа на баща си заедно с обитателите на „двореца на удоволствието“. Сибаритите и сервилните самообслужващи се лепки, които по някакъв начин винаги успяваха да гравитират към центъра на властта, си бяха отишли. Но Йеясу беше останал. Новата метла никога не може да измете всичко. И въпреки общоприетите схващания някои стари кучета бяха забележително умели в усвояване на нови номера.

В една нация, изградена върху древни традиции и поддържана чрез строго спазване на старинни обичаи, промените се виждат като заплаха за устройството на обществото — което трябва да се съхрани на всяка цена. Промените трябва да се въвеждат само постепенно, ако изобщо трябва да се въвеждат, и като прави това, умният лидер поддържа силно чувство на приемственост с миналото. Йеясу не беше личността, която Йоритомо би желал за свой управител, но беше несъмнено най-добрият за тази работа. Хитрата стара лисица знаеше всичко и Йоритомо — тогава само двадесет и три годишен — бързо разбра, че трябва да се съюзи с Йеясу, докато не укрепи позициите си. Като резултат неговата операция по прочистване отстрани пяната и изметта, но когато спокойствието се възстанови, основната смес до голяма степен беше като предишната. Освен новия статус на пратениците властта и влиянието на Йеясу останаха непроменени и повечето от ключовите позиции все още бяха заети от кариеристи.

Йоритомо беше наясно с положението и макар че имаше други средства, чрез които можеше, да свали Йеясу, беше доволен да остави нещата непроменени. Дворцовите преврати бяха дестабилизиращи събития, които разбунваха страната и даваха на хората нездрави идеи. Освен това той се наслаждаваше да противопоставя своята съобразителност срещу лукавия ветеран. Времето беше на негова страна и точно това — неговата младост — беше коренът на проблема. Управителят, с богатия си опит, искрено вярваше, че никой толкова млад като Йоритомо не бива да взема никакво решение, без да потърси съвета и одобрението му. А и в края на краищата му се падаше дядо.

Лоялността на Йеясу към шогуната беше извън всякакво съмнение, но той бе, преди всичко, влиятелен сплетник, който познаваше всяка стъпка по коридорите на властта; човек, който можеше да раздава търсени привилегии и повишения — и не беше склонен към лично забогатяване. Като правеше това, управителят се придържаше към една традиция, която предхождаше издигането на самурайската етика с хиляди години и която след време — Йеясу бе сигурен в това — Йоритомо щеше да признае като единствено заслужаваща да се съхрани: упражняването и поддържането на власт в свят с нарастваща сложност.

Проблем, стар като света.

Беше похвално, че младият мъж търси връщането към по-чистите форми на поведение, предписани от бушидо; беше правилно да постави нови акценти върху централната догма, гири — чувството на дълг и отговорност. Без това щеше да настъпи анархия! Но стремежът да наложи по-строг морал беше непродуктивен. Човешките същества бяха несъвършени и никога нямаше да постигнат съвършенството на Ками9. Тяхната вродена подкупност рано или късно винаги изплуваше и колкото и да беше жалко, поради слабостта си те можеха да бъдат контролирани по-ефективно.

С грешници се работеше по-лесно. И също много по-лесно се правеше компания. Въпреки напредналата си възраст Йеясу не беше забравил как се беше забавлявал на млади години. И не беше искал само алкохол.

Каменната градина беше изградена чрез изкусно подреждане на камъни сред развълнувано море от фин чакъл, подреден в непрекъснати линии и спирали. Всяка сутрин при първи зори и през различно време от деня листата, клонките и всякакъв друг нападал боклук старателно се почистваха от група градинари. Когато идваше шогунът, градината беше магически възстановена в първичното си състояние. Това беше пейзаж, застинал във времето, едно изключително хармонично подреждане на линия, тон и структура, което като всички шедьоври непрекъснато разкриваше нови дълбини за окото на зрителя. Градината пораждаше спокойствие и подканяше към дълбок размисъл, като възнаграждаваше онзи, чийто ум беше способен да постигне необходимата степен на спокойствие, и му вдъхваше нови сили.