Майсторите на желязо

— Сигурно. Но както и да го погледне човек, когато генералният консул е открил какво има под окраската на тялото, е трябвало да съобщи. Но не го е направил. От този момент нататък той е съучастник. Какво може да каже Мин-Орота? Сигурен съм, че той и господарят Яма-Шита могат да ви доведат цял куп свидетели, които да се закълнат, че са предали мютка. И ние не можем да проверим племето на Плейнфолк, с което Яма-Шита твърди, че е сключил сделка, защото…

— Защото той е единственият ни контакт.

— И значи край на историята. Положението на То-Шиба е много трудно. Те ще използват това да упражнят известен натиск.

— Например да го убедят да заповяда на гарнизона си да стои настрана, ако и когато Мин-Орота реши да тръгне срещу мен…

Тоширо поклати глава.

— Има много време преди да стигнем дотам. Те дори не са започнали да разглеждат военните възможности. Дори с помощта на Мин-Орота Яма-Шита и неговите приятели не са достатъчно силни да свалят шогуната с един бърз кървав удар.

— Може би ще могат, ако фамилия То-Шиба премине на другата страна.

— Трябва да се погрижим това да не стане.

— Значи трябва да се опитам да променя ситуацията.

— Можем да приложим някои тактики, които да ги попритеснят. Но дори То-Шиба да има успех, това няма да означава, че Яма-Шита е разбит. Никой не желае да затъне в нова продължителна гражданска война. Всички можем да загубим твърде много. Не… това, срещу което сме изправени сега, е битка за сърца и умове.

— Най-трудната за спечелване битка.

Тоширо се поклони.

— Господарю, щом вие сте на кормилото…

— Това ли е всичко?

— Има и още.

Йоритомо отново въздъхна, този път малко раздразнено.

— Стъпвай внимателно, приятелю. Започваш да прекаляваш.

Тоширо прие предупреждението философски, макар рискът да си навлече гнева на шогуна като носител на лоши новини да бе съвсем реален.

— Само слух, господарю, нищо повече. Просто си помислих, че трябва да знаете за него.

— Казвай.

Тоширо се стегна. Можеше да е слух, но все пак беше взривоопасен.

— Летящият кон беше докаран по въздуха от машина, чието действие не може да се разбере.

— Знам. Яма-Шита заповяда да бъде унищожена.

— Но не е.

Изрисуваните вежди на шогуна се вдигнаха.

— Още нищо не се е случило, но се говори, че нашите приятели на север са решили да поискат техните послушни дълги кучета да разкрият нейните тайни и да им помогнат да намерят начини да…

— Какво?

— Да хванат отново… — гърлото на Тоширо пресъхна — тъмната светлина. — Думите предизвикаха образи на смърт и нещастие.

Петимата самураи, охраняващи шогуна, не разбираха какво си говорят двамата, но усетиха ужаса в гласа му и се спогледаха неспокойно.

Тоширо отклони поглед — в тази ситуация законите на етиката му забраняваха да гледа шогуна. Трябваше да коленичи с наведена глава, докато Йоритомо не си възвърне спокойствието и не се обърне към него.

Тъмната светлина беше нещото, от което Йоритомо, настоящият носител на върховната власт и пазител на свещените принципи и традиции, които ръководеха света на самураите, най-много се страхуваше. Това беше лошата сила, довела до разрушаването на Света преди; силата, която не трябваше да се допусне никога отново да попадне в ръцете на хората. Нейните тайни бяха станали скрито знание, избягвано и ужасно като магическите заклинания, правени от магьосниците и вещиците в древни времена.

Дългите кучета бяха господари на тъмната светлина и нейни роби. Тя даваше сила на страхотните оръжия и контролираше техните мисли. Тя беше кръвта на живота на техния подземен свят; неговото пулсиращо сърце. Но тя беше болен орган; в нея бяха семената на чумата, която отслабваше тялото, парализираше мозъка, унищожаваше душата. След време синовете на Ни-Исан щяха да намерят начин да изтръгнат това сърце от неговото земно тяло. И след като то престанеше да тупти, дългите кучета щяха да бъдат като личинки в заровен труп, принудени да се хранят в тъмнина, докато и последната не загине от задушаване и вонята на разложение.

Но техният напредък трябваше най-напред да бъде спрян с помощта на Плейнфолк и чак когато бъдеше намерен начин да се справят с техните военни машини, можеха да ги прогонят в пустинните им бърлоги и да ги изолират завинаги от останалото човечество.

Тъмната светлина беше едновременно и красива, и ужасна. Тя съблазняваше и развращаваше, и правеше пленници всички, които се опитваха да я овладеят. Глупаците, които искаха да я възкресят, щяха да полудеят първи, след което щяха да бъдат напълно унищожени от демоните, криещи се в нея. От момента, когато воините на Седмата вълна бяха превзели с щурм брега, тези демони бяха изгонени от земите, граничещи с Източното море, а онези, които обитаваха умовете на дългите кучета, бяха държани далеч отвъд Западните хълмове. Но сега, движена от слепи амбиции, една клика феодали планираше да ги пуснат на свобода! Това беше лудост! Йоритомо бе обзет от нарастващо отчаяние. Беше ли обречена историята да се повтаря?