Майсторите на желязо

Тоширо Хазе-Гава отново доказа майсторството си за събиране на информация: дърпаше нишките на мрежата си от агенти и информатори; трупаше рапорти на свидетели, клюки, интимни разговори, кръчмарски приказки и слухове, дочути в баните. Но за шогуна в картината, обрисувана от пратеника, имаше сериозен пропуск. Феодалните владетели Яма-Шита и Мин-Орота бяха влезли в таен съюз и замисляха построяването на прибори за улавяне на тъмната светлина, а генералният консул Накане То-Шиба имаше незаконна сексуална връзка. Но Яма-Шита не беше в съюз с Федерацията или с нейни агенти. Тоширо беше направил погрешно заключение от предоставената му информация. Сценарият, който беше изградил, се основаваше на една основна грешка: допускането, че обектът на връзката — Клиъруотър — е дълго куче.

Това беше грешка, за която Тоширо не можеше да бъде винен. Като повечето майстори на желязо, знанията му за мютите бяха ограничени до онези, които се срещаха в Ни-Исан — роби с помътен поглед, хранени и поени като добитък, които работеха по-добре под камшик. Те бяха примитивни чуждоземни същества, които в обществото на майсторите на желязо бяха наравно с впрегатните волове и навремени им се отделяше дори по-малко внимание.

Като самурай и пратеник на вътрешния двор, Тоширо беше обвързан със строги социални условности. Той не биваше да разговаря с такива лица — можеше само да им заповядва. А и заповедите му трябваше да се предават на робите чрез посредник. В резултат той не знаеше почти нищо за техните обичаи и традиции или начин на съществуване без вериги на ръцете и на краката в простора, който лежеше отвъд водите на О-хайо и Мей-сури. Не знаеше и за съществуването на „свръхнормални“ мюти, чиито тела бяха не само с прави кости и гладка кожа, но бяха също с чиста кожа — като дългите кучета и Синовете на Ни-Исан. И не беше единственият, който не го знаеше.

Преди няколко месеца господарят Хиро Яма-Шита беше направил същата грешка — въпреки че знаеше повече за Плейнфолк от всеки друг в Ни-Исан.

С годините Яма-Шита беше натрупал значителна информация за номадите мюти, но само старшите членове на неговата фамилия имаха достъп до нея. Годишното пътуване на корабите с колела по големите езера беше едно от многото начинания, които правеха Яма-Шита богат и силен. Мютите бяха не само източник на евтина работна ръка — доставяните от тях стоки помагаха да се нахранят и облекат техните пленени братя. Фактите, с които разполагаше Яма-Шита, бяха строго пазени търговски тайни; познаването на силните и слабите страни на неговите клиенти му позволяваше да установява най-изгодни разменни условия, а съперничеството между различните племена осигуряваше на търговците възможно най-добрите сделки.

За разлика от повечето майстори на желязо, Яма-Шита не презираше мютите, макар да намираше обезформените им тела за противни — в частност косматите им подмишници и полови органи. Но въпреки странния си вид и небрежното си отношение към хигиената те притежаваха известно благородство и в естественото си състояние бяха силни, безстрашни индивиди със собствен кодекс на честта, който в много отношения приличаше на този на самураите. Бяха склонни да признават и да се подчиняват на авторитета на по-високопоставения — на него и на неговите хора — и имаха достатъчно разум да разберат, че продължаването на размяната на стоки и хора срещу оръжие и други неща е изгодно и за двете страни.

За всички те бяха необразована наивна раса, надарена с известни елементарни сръчности, но с повече мускули, отколкото мозък. Имаше обаче някои мюти — особено летописците, — които показваха висок интелект и неочаквана проницателност. Мистър Сноу, летописецът на племето М’Кол, беше един от тях и точно към него се беше обърнал Яма-Шита за помощ при доставката на летящ кон.

Феодалът беше запознат с непотвърдените твърдения, че някои мюти притежават свръхестествени сили; загадъчни, надарени индивиди, известни като повелители и прорицатели. Майсторите на желязо, които се молеха на капища, посветени на Амерацу-Омиками, вярваха, че материалният свят е проникнат от духовния свят — царството на Ками, — но Яма-Шита се отнасяше към историите за мютска магия с подигравка. Според него мютите не представляваха заплаха за майсторите на желязо. Въпреки големия им брой фрагментарната природа на племенната система и традиционната враждебност, с която съперничещите фракции гледаха една на друга, правеха невъзможно те да предприемат мащабна акция срещу благодетелите си на изток или срещу враговете си на юг. Плейнфолк държаха много на територията си, но не бяха строители на империя. Затова беше безопасно да се снабдяват с оръжие. Неумолимата им омраза към дългите кучета и използваната от тях партизанска тактика бяха идеални за отблъскване на разузнавателните придвижвания на надземните военни машини на Федерацията.