Майсторите на желязо

Истината беше нещо различно. Генералният консул несъмнено беше прониквал в тялото на Клиъруотър, но всеки път, когато го правеше, тя проникваше в ума му и налагаше волята си върху трескавите образи в него. Най-необузданите фантазии на То-Шиба приемаха физическа форма, когато тя станеше каквато я желаеше той: нежна и покорна в един момент, очарователна и изпиваща го в следващия. Зрение, звук, допир, мирис — всяко усещане беше усилено и след това оформено да съответства на най-дълбоките му нужди. Оръжието му, съразмерно по природа, беше уголемено от очите на ума му до страхотно копие от слонова кост, което той забиваше със силата и енергията на жребец и издръжливостта на катър. Времето преставаше да съществува, така че когато идваше кулминационната точка, тя изпълваше всяка фибра на съществото му, трансформираше се във вълни на огромно удоволствие и умът и тялото му плуваха в тях във вечно блаженство.

В резултат на всичко това генералният консул мислеше, че изпитва много по-голямо удоволствие, отколкото беше всъщност. Клиъруотър не изпитваше никакво удоволствие от тези любовни срещи, но беше длъжна да използва тялото си, за да владее неговия ум. Генералният консул изобщо не знаеше, че докато лежи с нея, очите му, ушите му, езикът му, пръстите му и неуморният му пенис му изпращат сигнали, генерирани от собствения му похотлив ум.

Използваната от Клиъруотър сила беше същата, която беше използвал Мистър Сноу да замъгли мозъка на Хартман, командира на първия ешелон, влязъл на територията на Плейнфолк. Но Мистър Сноу не бе трябвало да се среща лично с подземните хора. Като повелител, който може да довежда бури, той владееше седмия кръг на сила и това му позволяваше да установява контакт чрез психическия образ на Хартман, който Кадилак беше извлякъл от виждащия камък. Способностите на Клиъруотър бяха големи, но бяха много под тези на Мистър Сноу. Силите, които течаха през нея, правеха това по волята на Талисмана, а не бяха контролирани от нея, и тя знаеше, че настоящите й действия са дар от него. Тя беше обвързана с генералния консул от необходимостта да е близко до Кадилак. Владението на То-Шиба не беше далеч от Херън Пул. Ако сърцето на Кадилак се обърнеше и умът му се върнеше към нея и към мисълта за бягство, тя щеше да е в състояние да му помогне.

Небесните гласове й бяха казали, че гневът на майсторите на желязо трябва да падне върху подземните хора, не върху Плейнфолк. Затова нейната сила — ако трябваше да се използва открито — трябваше да изглежда, че идва от Федерацията. Клиъруотър беше огорчена от очевидното безразличие на Кадилак към тяхната раздяла, но бързо разбра, че е обречена да падне в ръцете на генералния консул. Беше видяла достатъчно, за да знае, че като мютка към нея няма да се прояви уважение и че въпреки добре оформеното й тяло пъстрата й кожа ще я обрече на жестоко, унизително съществуване като товарно животно, клатушкащо се под кошници, пълни с камъни и пръст, теглещо колички с фекалии из оризищата или впрегнато в колело за вадене на вода.

Клиъруотър се ужасяваше от условията, при които живееха хората от нейното племе; съжаляваше ги и беше проляла много горчиви сълзи от пристигането си в Ни-Исан. Но не можеше да подобри положението им и не беше необходимо да го споделя, за да разбере какво преживяват. Нейната задача беше също толкова тежка, а унижението й в обятията на генералния консул не беше по-малко въпреки относителния лукс, с който беше обградена. Ако казаното от Мистър Сноу беше вярно, „загубените“ — мютите, държани от майсторите на желязо — щяха да бъдат освободени, когато Талисмана слезеше на земята. Мистър Сноу беше казал също, че Кадилак и тя са мечът и щитът на Тройнонадарения. Не беше обяснил какво означава това, но беше подчертал, че пророчеството, което говореше за неговото идване и победата на Плейнфолк над техните потисници, ще се изпълни само ако те двамата следват предначертания им път.

Част от задачата й беше да защитава Кадилак главно от самия него, защото го бяха обзели тъмните сили. Така че когато скоро след пристигането им я заведоха пред Накане То-Шиба, тя разбра какво се изисква от нея. Очите им се срещнаха само за миг, но това й беше напълно достатъчно. Умът й проникна в неговия, откривайки неизпълненото му желание да притежава тялото на едно дълго куче. Усети похотливото му любопитство — но дори генералният консул имаше определени граници. Мютите бяха извън границите на общоприетото. Въпреки това тя можа да внедри в ума му идеята да я настани в отделна стая с течаща вода и малката торба с лични вещи, които беше донесла със себе си. То-Шиба се съгласи и издаде необходимите заповеди, но го направи с леко колеблив вид на човек, който не е съвсем сигурен дали постъпва правилно.