Майсторите на желязо

Както беше запланувано, Яма-Шита го срещна с Клиъруотър, облечена в дрехи, осигурени й от нейния подъл благодетел. Тя беше предупредена какво да не казва под заплаха от моментално смъртно наказание и двама скрити стрелци бяха поставени да изпълнят присъдата, щом той даде команда. Аудиенцията беше кратка, но показа много неща. Яма-Шита можеше да каже, че Мистър Сноу явно беше стреснат от нейния променен вид — но беше изненадан, а не учуден: не тревожна изненада на човек, който разбира, че е открит, и не истинското учудване на някой, който е свидетел на напълно неочаквана промяна. От този момент мютският летописец беше подбирал думите си много внимателно. Във внимателно следения разговор между двамата имаше фрази, чието значение се изплъзваше на Яма-Шита, но той не се издаде. Мистър Сноу, от друга страна, не можа да си възвърне присъствието на духа.

„Да — мислеше Яма-Шита. — Нека това ти послужи за урок. Аз съм човек, който държи на думата си, но не мога лесно да бъда измамен. Сега е ред на твоя ход, приятелю с израстъци по главата…“

Освен предаването на кутията Клиъруотър имаше и друга причина да очаква пътуването с нетърпение. След като остави генералния консул да се измъчва от очакване, тя се надяваше да има възможност да хвърли мрежата си върху мъжа, който стоеше в основата на цялата тази история. Яма-Шита — който с едно помръдване на пръст можеше да заповяда да я върнат в Плейнфолк. Но бързо откри, че феодалът не е лесна плячка. През цялото пътуване тя фактически не видя никого, освен двете прислужнички, които служеха и като охранители. Покритата носилка, с която беше пренесена от Бо-сона до Кари-варан, беше затворена, докато беше на пътя, и единственото нещо, което можеше да види през отворите, бяха късчета небе. През нощта, когато конвоят спираше да почива в хановете — известни като пощенски станции — я пренасяха в стая, която не й предлагаше никаква гледка от външния свят.

По същия начин беше изолирана и на кораба с колела и като резултат от това, не се срещна с Яма-Шита, докато не дръпнаха параваните и не видя Мистър Сноу, Ролинг-Стоун и Мак-Трак, коленичили на цветната сламена рогозка в тъмни памучни ризи и панталони. Указанията как да се държи и какво да каже й бяха дадени чрез нейния самурай преводач — една безкрайно студена риба, от чийто глас и държане й стана съвсем ясно, че той не би говорил с нея, ако не му беше заповядано: сякаш като говореше с нея се излагаше на някаква ужасна зараза.

Отношението на самурая беше разбираемо. Подреденият свят на майсторите на желязо се основаваше на концепцията за висши и низши същества, чийто статус се определяше от обстоятелствата на раждането им. Този свят приличаше на многоетажна пирамида с няколко щастливи индивида на върха и голям брой по-малко щастливи глупаци на дъното. Но докато хората можеха да слизат надолу, движението нагоре беше много малко. Рангът и свързаните с него привилегии зависеха от степента на расова чистота и благородство на родителите. Възможностите за кариера се определяха по рождение. Само хората на върха получаваха високи длъжности. Ако произхождаш от родители на дъното, в повечето случаи си оставаш там. Като всички чуждоземци, Клиъруотър беше изключена от пирамидата. И не само беше отхвърлена от обществото — връзката й с Накане То-Шиба я беше направила социално прокажена. Тя беше опасна за всеки, който влезе в контакт с нея.

Малцината други майстори на желязо, пред които се беше изправяла лице в лице по време на пътуването, не бяха осведомени за тайната й, но всички реагираха по един и същ начин. Очите им рядко срещаха нейните и дори когато това станеше, то беше случайно. Но дори и тогава Клиъруотър не можеше да проникне в умовете им. И все пак трябваше да има път до тях. Открехната врата, незалостен прозорец. Неприкритата похот на То-Шиба й беше позволила лесно да преодолее неговите защити. Но хората на Яма-Шита я гледаха с презрение. За тях тя беше пионка, която щеше да бъде изхвърлена, когато престане да е полезна. И тя усещаше, че на генералния консул се гледа като на странстващ рицар, който, когато дойде време, също ще бъде пожертван.

Колкото до Яма-Шита, той беше като от лед. Студен, пресметлив, неумолим. Образът, който извикваше в ума й, беше на щука със стоманени челюсти, която плува невъзмутимо между лещанки, маневрира с едва забележими движения на перките и опашката, след което напада мълниеносно. Яма-Шита не можеше да бъде примамен в същата уловка като онзи сексуален маниак, генералния консул. Стените около мозъка му не можеха да се преодолеят — можеха само да се разбият. А нямаше момент, в който да се нанесе удар.