Майсторите на желязо

Да приеме такъв ход би било предателство. Предателство беше също да пренебрегне свещения указ, отнасящ се до тъмната светлина. Но Яма-Шита не се мислеше за предател. Той искаше да запази Ни-Исан, но не непременно в сегашната му форма. Мирът и просперитетът не бяха достатъчни. Яма-Шита искаше прогрес на страната. А за да го постигне, трябваше да стане шогун. Това означаваше изместване на То-Йота. Ако знанието, което лежеше зад бойната машина на Федерацията, можеше да му помогне да направи това, тогава при подходящи условия той можеше да постигне споразумение. А когато се добереше до абсолютната власт, щеше да използва същото това знание, за да победи дългите кучета, да разруши подземното им царство и да премахне от лицето на земята всякаква следа от тяхното присъствие.

Яма-Шита знаеше, че всяка сделка с Федерацията е изпълнена с опасност, но вече беше поел голям риск с намерението да улови тъмната светлина. И все пак не беше съвсем сигурен дали има куража да приведе тези мисли в действие. Ако трябваше да го направи, щяха да са му необходими приборите, използвани от предачите и тъкачите. Забранените предмети и материали, от които бяха направени те, можеха да се докарат в Ни-Исан само когато положението му станеше непоклатимо.

Междувременно нямаше да му навреди, ако си запазеше тези възможности. Щеше да удържи на думата си и да достави обещаната пратка пушки на М’Кол. Нямаше да накаже Мистър Сноу и неговото племе за опита им да го измамят; нямаше дори да го укори или да му иска обяснение. Просто щеше да изправи старата лисица и жената дълго куче един пред друг и да наблюдава какво ще се случи, когато види промяната в дрехите и вида й и чуе от собствената й уста, че към нея и към облачния воин са се отнасяли добре и че никой от тях не иска да се върне в Плейнфолк.

В момента, в който я видеше, Мистър Сноу щеше да разбере, че той, Яма-Шита, най-силният феодал, знае всичко. Но летописецът нямаше да може да прочете нищо на лицето му, защото то щеше да бъде скрито зад маска в черно и златно. Той щеше да се обърне към мютите със същата любезност, с която се обръщаше към своите другари самураи; гласът и държането му нямаше да издадат никакъв намек за одобрение или неодобрение. Мистър Сноу и неговите съветници сами трябваше да изтълкуват мълчанието му по въпроса и да предприемат съответния ход.

Генералният консул Накане То-Шиба беше строго инструктиран да не казва нищо на дългото куче — трябваше само да сподели, че тя ще бъде преместена на друго място. Обзет от отчаяние при мисълта за тяхната предстояща раздяла, той беше неблагоразумен. Като знаеше, че езикът му е така неуморен, както членът му, лорд Мин-Орота не му бе разказал цялата история, но в момента, в който Клиъруотър научеше, че ще срещне Яма-Шита в Кари-варан, тя щеше да се досети, че той ще я заведе на среща с Мистър Сноу. Април беше месецът, през който Плейнфолк започваха да се подготвят за „ходене по водата“ — име, дадено на краткия период на мир, когато съперничещите племена се събираха при търговския пункт в края на Великата река.

Тъй като Кадилак искаше да остане в Херън Пул, Клиъруотър знаеше, че трябва да се върне в Ни-Исан сама. Всъщност тя нямаше никакъв избор по въпроса. Когато при новината за тяхната раздяла беше прибягнала до сълзи, генералният консул побърза да я утеши — увери я, че е получил гаранции от Яма-Шита, че ще й се осигурят всякакви удобства и ще бъде върната при него жива и здрава.

Клиъруотър знаеше, че няма време за губене. Помоли да й се разреши да вземе малък знак за неговата обич със себе си. Нещо, което да може да милва през часовете, дните и седмиците, когато ще бъдат разделени. Една малка лакирана кутия може би, украсена с образи по неин избор? И отново го фиксира с онзи свой поглед — толкова умоляващ, толкова страстен, толкова изпълнен с обещание…

То-Шиба не можеше да откаже. Тези очи, ах! Те бяха трепкащи скъпоценни камъни. В един момент бяха смарагди с остри ръбове, изпълнени със син огън, в следващия тихи лазурни езера. Ако беше камък, той би се хвърлил с готовност в техните загадъчни дълбини. Накане То-Шиба беше забравил броя на жените, на чиито сексуални услуги се беше радвал, но никоя не беше задоволявала физическите му желания и най-съкровените му фантазии по начина, по който го правеше това дълго куче. Тя беше, казано направо, най-умелият терапевт, когото беше имал щастието да срещне. Беше не просто хубава — цялото й същество излъчваше загадъчна, вибрираща сексуалност. Тя беше въплъщение на чувствено желание. И То-Шиба беше толкова увлечен по нея, че беше готов да направи всичко, което тя поиска.

В границите на разумното, разбира се.