Майсторите на желязо

Болката и удоволствието имали малко значение. Наблъскани един до друг в пищни храмове на бляновете, хората се олюлявали като речна тръстика във вълната на звука, прекланяли се с вдигнати ръце и очи, създадени от светлината. Всички били във властта на тъкачите и дрехите им отразявали състоянието им. Телата им били завързани и оковани, всички носели халки на ушите и носовете си, в ръцете им били забодени игли. Косите им стърчали като бодли на побъркани морски свинчета, лицата им били като на изрисувани в цветовете на дъгата мюти. В този лишен от смисъл свят стилът бил всичко. Били като наперени пауни; показността била единствената им грижа, ексцентричността — крайна цел.

Освободени от ограниченията, наслоени от морала и църковните закони, мъжете и жените станали жертва на престъпни елементи, които, отдадени на най-ниски инстинкти, ги натъпкали в блатото на безнравствеността и покварата. Терор царувал в градовете, страхливци нападали слабите и беззащитните, армиите губели желание да се бият, правителствата се превръщали в безсмислени институции, кралете и министрите били публично подигравани и презирани от журналистите, търговците и най-долните негодници.

Амерацу-Омиками, великият небесен дух, се поболяла от злото в света и хвърлила слънцето в морето, и то избухнало с мощен рев и запалило океаните. Всички били поразени от ужас. Вълните засъскали и кипнали като разтопено злато. Гонени от вихрушка с гласа на хиляди бури, те се издигнали високо във въздуха, забили ноктите на горящите си пръсти в облаците, после паднали на брега, като поглъщали всичко по пътя си. Никой не бил пощаден — дори онези, които избягали на свещената планина Фуджи.

Само хората на корабите оцелели, скрити зад железните стени на плаващите си села между снежните планини отвъд Южните морета. Те видели огъня в небето, но пламъците не ги достигнали, защото Амерацу, която желаела да ги запази, повикала студени бели ветрове да издухат топлината от вълните. Защото те били избрани. В техните души тлеела искрата, която можела да се превърне в пламък. Пламъкът, който един ден щял да закали стоманата в сърцето и ума на една нова нация от самураи.

Времето било спокойно. Слънцето било изчезнало, погълнато от океаните — останала само тъмночервена топка, която от време на време — много рядко — пронизвала оловния мрак, който се бил спуснал като погребална плащаница.

След като дълго плували сред стълбове от сив лед, хората на корабите разбрали, че познатият им свят е изчезнал. Земята била превърната в овъглена пустиня — нищо не се движело, нищо не растяло. Облаците погълнали заредената със смърт прах и я хвърлили върху морето като отровен дъжд. Тъй като единственият им източник на храна били плодовете на океана, хората на корабите пожънали смъртоносна жътва. Мнозина загинали, но не всички. Някои, благословени от Амерацу, се разболели, но след това възстановили част от предишната си сила. Техният брой намалял, но едно ядро оцелели се присъединило към други скитници по океана, които говорели техния език и споделяли техните мечти.

Одисеята продължила повече от две столетия. Поколения били родени и погребани в морето, но потомците на избраните не изгубили надежда и постепенно станали по-силни. И съхранили в умовете на децата си жив спомена за някогашното си славно минало, очите им, замъглени от глад, болести и примирение със съдбата, заблестявали от разказите за героични дела, извършени от смели, безстрашни самураи, за които мисълта за смърт била „лека като перце“.

И предавали на децата ценни знания за света, който е бил, и умения, които щели да бъдат нужни за построяване на нов свят, когато земята започне да оздравява. Учели ги на законите на бушидо, духовните закони, които управляват мислите и действията на боеца, които го отличават от обикновеното човечество. И им поверили една свещена задача: да изкоренят и унищожат тъмната светлина и да я изгонят от света завинаги.

Тази задача бе най-важната в Ни-Исан. При създаването на първия шогунат тя бе станала закон. Тъмната светлина беше най-големият враг на човечеството; опитът да се улови повторно беше най-голямото престъпление. Управниците на Ни-Исан бяха водили тази борба със страстта на кръстоносци; и настоящият шогунат не беше изключение.

Йоритомо знаеше, че ако слухът се окаже верен, замесените трябва безмилостно да бъдат премахнати. Но какви размери беше взел заговорът? Преди да се завърне Тоширо, Мин-Орота беше смятан за фудай — лоялен съюзник на То-Йота. Положението беше крайно деликатно. При почти изравнените сили на двата лагера шогунатът не можеше да рискува да прави открити ходове срещу заговорниците — ако бяха такива. Дори ако заповядаше зет му, генералният консул, да си направи сепуку — това би могло да доведе до непредвидими последици.

Не… За обидата на неговата сестра и на собствения му дом трябваше да се отмъсти… но във време, избрано лично от него. За момента беше по-умно да остави гърнето да къкри.

Глава 3