Майсторите на желязо

Накрая вратата се отвори и тя чу познатите монотонни гласове на Су-шан и Нан-кхе. Те развързаха вързопа и Клиъруотър се огледа. Стаята беше без прозорци, но беше по-голяма и по-добре обзаведена от каютата, която през последните три дни беше споделяла с двете отсечени глави. Беше се мъчила да избягва да ги гледа, но каютата беше толкова малка, че те непрекъснато се натрапваха на погледа й. По време на хранене нямаше спасение: на прислужничките бе наредено да слагат храната й на масата между главите и да чакат, докато не изяде всичко.

Не главите разстройваха Клиъруотър. Коловете с набучени на тях глави бяха обичайна гледка във всяко мютско селище — нали бяха нагледно доказателство за доблестта на воините. Главите на двама облачни воини бяха набучени на колове пред нейната колиба като признание за ролята, която тя беше играла в тяхната гибел. Онова, което й беше трудно да преодолее, беше ужасният начин, по който бяха обезобразени двете жертви. И това на свой ред й напомняше как другите шестима бяха загинали на колелото и жестокия смях, предизвикан от тяхната смърт.

Плейнфолк не убиваха хладнокръвно нито нападаха слаби и беззащитни. Каква чест имаше в това? Воините се биеха само да защитят територията си от съперничещи племена. А мъртвешките лица бяха жестоки като подземните хора. Те бяха еднакви и когато Талисмана дойдеше на света като ангел отмъстител, щяха да имат същата съдба.

И този ден щеше да дойде. Към края на пътуването и дори сега, докато седеше затворена в друга позлатена клетка, Клиъруотър чувстваше, че облачният воин е вече в Ни-Исан. Златният, който беше пленил душата й, беше тук! Близко до мястото, където сега бе тя! Умът й беше уловил слабите вибрации, излъчващи се от неговото присъствие — отражения на силата, която тя беше изляла в тоягата, за да го спаси от очакващите го опасности. Камъните не бяха излъгали. Той се беше върнал със смърт, криеща се в сянката му, и щеше да я отведе върху кървава река.

Което беше предсказано, щеше да се сбъдне: Плейнфолк щяха да станат блестящ меч в ръцете на Талисмана, своя Спасител. И този меч щеше да пожъне жестока жътва под кървава луна. Бурените и тръните, които застрашаваха да задушат семето на Плейнфолк, щяха да бъдат изсечени. Корените им щяха да бъдат измъкнати от земята и хвърлени в огъня и щяха да станат на пепел. И от тази пепел щеше да израсте ново поколение Плейнфолк, право и силно като героите от Старото време. Светът щеше да стане съвършен, кръвта щеше да изсъхне от земята и тя отново щеше да стане зелена.

За Джоди Казан и Дейв Келсо, които заедно с тридесет други ренегати бяха пленени и продадени от племето М’Кол, облекчението отново да са на твърда земя надвишаваше лошото третиране от страна на пазачите. Като всички трекери, Джоди беше тренирана да преодолява физическото насилие и оскърбленията, но продължителното пътуване по море и омаломощаващата морска болест бяха кошмар с напълно ново измерение. Цели десет дни тя и другите седяха сгушени един до друг на тресящата се палуба на кораба, слушаха боботещия тътен на колелото и се редуваха да повръщат в едно дървено ведро. Винаги, когато се падаше на Джоди да го изпразни в безкрайната развълнувана сиво-синкава пустош, която ги заобикаляше, тя се чувстваше болезнено изкушена да последва съдържанието на ведрото през борда.

Викаха ги един подир друг за разпит. Въпросите бяха подробни и обхващаха всичко, от име, ранг, номер и техническа квалификация до оперативните възможности на ешелоните и условията в попътните станции и подземните дивизионни бази.

Разпитите за установяване на факти се провеждаха със същата изчерпателност като онези след приключване на акция, на които Джоди беше присъствала, но методите на майсторите на желязо за съхранение на информация бяха направо от каменната ера. Всички въпроси се превеждаха на бейсик за ренегатите; отговорите им се превеждаха на непонятен език и педантично се записваха с четчица и някаква черна течност от един съсухрен чиновник върху жълтеникави листа, наподобяващи пластифилм. Знаците на динките бяха също така неразбираеми, както и звуците, които издаваха, но на Джоди й беше много интересно. Това може и да беше безумен начин да се запазват думите им, но старият човек със сигурност беше майстор на писането с четчица.

Вързаха плочки на къси цветни ленти на десните им ръце — и само на Джоди и Келсо бяха сини. Като летци те винаги се бяха смятали за нещо по-специално, но мисълта, че сега се различават от приятелите си, беше обезпокоителна.

От пристанището на Кари-варан почваше живописен път, който ги преведе през страната по система от шлюзове и канали. Това беше краят на принудителното им бездействие. Мютите и трекерите бяха разпределени в работни групи и ги подкараха по трапа да помагат при отварянето на вратите на шлюзовете и после да теглят огромните кораби. Джоди си помисли, че корабите могат да маневрират и със собствена парна тяга, но че с тегленето им майсторите на желязо привеждат новата партида „гастарбайтери“ във форма.