Майсторите на желязо

Онези, които не теглеха въжета или не вдигаха вратите на шлюзовете, бяха разделени на малки групи и ги накараха да бягат от носа до кърмата, докато не направиха десет обиколки на палубата. Джоди и другите тичаха дванадесет пъти за двата дни и половина — колкото продължи пътуването от Кари-варан до вътрешното пристанище на Пи-саба. Заради веригите около китките и глезените тичането не беше нито лесно, нито приятно, но им даваше възможност да дишат така необходимия им свеж въздух и да погледат света, от който скоро щяха да станат част.

Трите кораба стигнаха Пи-саба приблизително четири часа преди залез-слънце. По реката имаше голямо движение. Освен няколкото по-малки парни кораба с колела Джоди видя и баржи с квадратни платна, плиткогазещи фериботи и малки рибарски лодки. Стълбове тъмен сив пушек се издигаха в небето от една площ, където, изглежда, имаше големи огньове. Накрая колелата на кораба се завъртяха по-бавно, спряха, след това се завъртяха в обратна посока. Хвърлиха въжета, групи чакащи мъже ги завързаха за кнехтовете и след много суетня и викове корабите опряха дървения кей.

Това беше сигнал за цяла орда бели превръзки и раболепни мютски надзиратели да се развилнеят — те тичаха по затворената палуба, удряха с тояги гърбовете на човешкия товар и крещяха всички да се строят в групите си.

Корабите трябваше да се разтоварят, така че свалиха веригите от китките им. На търговския пункт провериха всички стоки по табелките им, после робите ги отнесоха в складове с каменни стени и странни наклонени покриви.

Единствените надземни постройки, които Джоди беше виждала, преди да дойде в Ни-Исан, бяха почти безличните бункери на попътните станции и отблъскващите работни лагери с техните кули, вентилационни врати и метални клетки и приличащите на крепости рампи за достъп на места като форт Никсън/Уърт. Никога не беше виждала сгради с конструкция отпреди Холокоста — в този случай неколкостотин години, — видеоархивите, до които имаше достъп с идентификационната си карта, не съдържаха такива записи.

Разтоварването свърши чак след залез-слънце, последните проверки бяха направени на светлината на фенери, после дадоха на новопристигналото попълнение работна сила богати порции димящ ориз с нарязани зеленчуци и топки месо; прокарваха храната с глътки гореща бледозелена течност.

На вкус не беше така добра като джавата, но, по дяволите, мислеше Джоди, няма полза да държим на вкусовете от вчера. Вече нямаше да имат удоволствието да допрат устни до джава.

Докато наблюдаваше майсторите на рабоша и чиновниците да сравняват списъците със сметките от разтоварването, Джоди се чудеше защо не се е намерил някой умен електротехник да направи електрически генератор. В края на краищата те имаха парна енергия, всичко, което беше видяла досега, беше направено хубаво и начинът, по който чиновниците записваха данните, беше доказателство за удивителната им сръчност.

Наистина беше странно. Те имаха всички необходими умения и инструменти и знаеха, че електричеството съществува. Сегашната партида ренегати не беше първата, подлагана на разпит, и зададените на нея и на другите въпроси показваха, че майсторите на желязо много искат да открият каква енергия използва Федерацията.

Тогава защо още живееха като през тъмните векове?

Когато кратката почивка за храна свърши, им заповядаха да измият металните си канчета и купи в големи дървени ведра и после да ги приберат в памучните торби, които им раздадоха заедно с приборите за хранене. Торбите имаха връзки, така че можеха да се превързват около кръста. Ножове, вилици и лъжици нямаше. Ядеше се с пръсти и каквото останеше се облизваше или изпиваше.

Следващото нещо от програмата беше облеклото. Мютите бяха оставени с памучни препаски и мокасини; на трекерите беше разрешено да задържат тениските си — ако имаха такива, — панталоните със защитен цвят и обущата. Нощта на 10 юни 2990 беше мека и суха, но на всеки беше дадено пончо, изтъкано от груби нишки юта, широкопола конусообразна сламена шапка и тънка памучна завивка. Както всичко, което правеха майсторите на желязо, разпределението беше добре организирано и странните знаци и номера от плочките на ръцете бързо бяха нанесени на пончото, шапката и завивката.

После им заповядаха да се съберат в съответните групи. Тъй като само Джоди и Келсо бяха със синьо, те решиха да застанат отделно. Докато хората се щураха да намерят местата си, те успяха да зърнат медицинската шапка и няколко други нарушители от командата на Малоун. Сбогуваха се мълчаливо, но изразително, после, когато белите превръзки, размахали пръчки, започнаха да подреждат хората в редици, се опитаха да изчезнат в тълпата. Пръчките бяха направени от нацепен бамбук, завързан в гъвкав сноп, не по-дебел от малкия пръст на човек. При удар се увиваха около гърба и ръбовете се врязваха в голата кожа. И как болеше, само как болеше!