Майсторите на желязо

— И когато дамата бъде върната на предишния й собственик и неговите покровители, те ще я питат какво се е случило и тя ще им каже малкото, което може. А тъй като те всички са участници в измама… и в по-голям заговор… ще бъдат подозрителни към истинския мотив на отвличането. И няма да се доволни от нейната история. Дори могат да не повярват. И ще започнат да търсят доказателство, което сочи към вас, но ако ние не й задаваме никакви въпроси, няма да имат нищо, за което да се заловят. Ще се чудят дали не са разкрити и какво знаете вие, кой ги е издал и… дали приятелката на генералния консул не е на наша страна.

— Харесва ми този план — каза Йоритомо. — Действай.

— Хм… аз ли, господарю? — Тоширо не можа да скрие объркването си. — Този вид операция не е от моята компетенция. Ударът на конвоя вероятно трябва да се извърши на територията на владението на Се-Ико. Това не е моя територия. И освен това аз нямам пълномощие.

— Вече имаш.

Тоширо се поклони и се опита гласът му да прозвучи искрено.

— За мен е чест, господарю. Но ви моля да преразгледате решението си. Вече е известно, че аз съм вашите очи и уши в земите на господаря Мин-Орота. Ако, поради някакъв малшанс, той и неговите хора научат за моето участие в отвличането на дългото куче, това…

— … ще провали цялата операция… Да, добре, за това ще говорим по-късно.

Трите кораба хвърлиха котва в Кари-варан малко преди да преминат през системата от канали на Пи-саба. Докато товареха стоки и разтоварваха известна част от товара, Яма-Шита беше поканен на брега на пищен прием, даван от членовете на фамилията Ко-Ника. По време на храненето един старши лейтенант на отсъстващия феодал съобщи на Яма-Шита, че агенти на шогуна проявяват по-голям от обичайния интерес към движението на стоки и хора на и от доковете.

Яма-Шита му благодари и когато корабите продължиха по пътя, промени плановете си.

Повечето шпиони, работещи за бакуфу, бяха използвани от събирачите на данъци за шогуна; тяхната задача беше да контролират обема на търговията, кой какво и на кого продава и в чии джобове влизат парите, така че огромните държавни нужди да могат да бъдат посрещани два пъти годишно. Но човек никога не може да не пропусне нещо. Имаше други правителствени агенти, които следяха други неща. Яма-Шита беше получил сведение, че пратеникът на шогуна от къщата на Мин-Орота души около Ба-сатана и новопостроения Херън Пул в Мара-бара. Възможно ли бе нещо от онова, което се кроеше в къщата на генералния консул на езерото, да е достигнало до носа на неуморния копой? Само времето щеше да покаже. Междувременно той и Мин-Орота трябваше да направят всичко, което могат, за да се разграничат в обществения и частен живот от То-Шиба и неговата космата уличница.

От Пи-саба Яма-Шита планираше да извърши обичайното си церемониално пътуване по Големия източен път, шосе, в далечното минало известно като Пенсилванската магистрала. Това беше маршрутът, който Сайд-Уиндър беше препоръчал на Стив да следва с надеждата, че — като се закачи към групата на Яма-Шита — накрая ще намери пътя за Херън Пул. Но Стив щеше да се окаже изоставен, защото по времето, когато корабите пристигнаха в Пи-саба, хитрият феодал беше решил да предприеме маневри за изплъзване. Само дългото куче и нейните другари ренегати, предназначени за Херън Пул, щяха да се върнат по Големия източен път; той и неговият ескорт щяха да вземат северния път (шосе 80 отпреди Холокоста) до Уиримасапоро, преди да завият на север в неговото собствено владение — и той щеше да тръгне цяла седмица преди тях. Това щеше да означава пропускане на планирания прием в дома на южните му съседи, Се-Ико, но той не се съмняваше, че ще бъде царски нагостен по пътя.

Като разсъди, че всички правителствени шпиони ще удвоят бдителността си като се стъмни, Яма-Шита реши, че Клиъруотър трябва да бъде свалена на брега по светло. Още по-добре да бъде първа. Заповяда да я увият с ленти плат и след това да я омотаят във вързоп кожи. Скрит зад една завеса на най-горната палуба, той наблюдаваше как сред обичайната трескава дейност един силен мют пренесе на рамо вързопа по трапа и го хвърли в една ръчна количка. Другите подир него нахвърляха товарите си отгоре и когато количката се напълни, я закараха в един от складовете.

Клиъруотър слушаше гласовете и стъпките. Количката затрака по калдъръмени улици, след това някой пак вдигна вързопа, в който бе скрита. Понесоха я по някакви стълби и отново безцеремонно я хвърлиха, този път на пода. Въпреки дебелия кожен пашкул от удара дъхът й секна. Чу се хлопване на врата и тракане на резе, което показваше, че все още няма да я развържат. Въпреки това тя бе облекчена, че отново е на суша.