Майсторите на желязо

Сред писъци и вихрушка от удари мютските роби — мъже и жени — се наредиха в дълга колона и тръгнаха към очакващата ги съдба. Джоди ги гледаше, но не можеше да изпита никакво състрадание към болката им. Те бяха продадени при реката от своите близки, същите копелета, които бяха продали нея и другите нарушители за няколко гърнета и тенджери. Тя нямаше никаква алтернатива, но тези нещастници… по дяволите, трябва да си много глупав, за да позволиш някой да ти изиграе такъв номер. Така им се падаше.

Един самурай с маска и четири червени превръзки се приближиха към събраните ренегати. След като слязоха от корабите, по-низшите майстори на желязо бяха открили плоските си жълти лица; очите им бяха със странна форма. В първия момент Джоди не можа да разбере защо изглеждат толкова странно, после се сети: нямаха вежди; а и косата на самураите не беше тяхна — носеха перуки.

През десетте дни на кораба Джоди бе научила основните правила на етикета на майсторите на желязо. Човек пада на ръце и колене всеки път, когато минава самурай, забива нос в палубата и стои така, докато самураят не се разкара. И преди всичко никога не го гледа право в очите.

За ренегатите това не беше съвсем ново. Във Федерацията заместник-началниците на военната полиция редовно малтретираха нарушители, които при разговор ги гледаха в очите, но тук това беше фатално. Смяташе се, че правосъдието на Федерацията е бързо и сурово, но то беше като просвирване на лента на забавена скорост в сравнение с правосъдието, което раздаваха динките. Ако нарушиш установените правила, си получаваш наказанието веднага и на място. Джоди беше видяла как бяха разстреляли един нарушител и трима мюти и от малкото думи, които успя да размени по време на почивката за храна с хората от другия кораб, разбра, че това не е изключение. Динките не разрешаваха никакъв протест. Очакваха абсолютно подчинение и най-добрият начин да избегнеш неприятности беше да ходиш непрекъснато с наведена глава. Досега това помагаше. Имаше няколко случая, когато я обземаше желание да забие зъби в облечените в памук крачета на заядливите нищожества, които се надвесваха над нея, но благоразумно не го беше направила.

Червените превръзки сложиха един сандък със стъпалца, самураят се качи на него, огледа коленичилите, след което се обърна към тях на бейсик:

— Сега вие ИЗПРА-ВЯ! КЛЯ-КА!

Всички се надигнаха. Повечето бяха навели очи, забили бради в гърдите си. Онези, които не го направиха, получиха пръчка по врата.

— О-неси с бару лента ръка излезе на-пред!

Бару? Джоди и Келсо се спогледаха колебливо, после скочиха на крака, защото няколко бели превръзки тръгнаха към тях с вдигнати пръчки, изтичаха напред и коленичиха пред самурая, както им беше наредено.

— Кой знае как ле-ти с ма-ши-на в небе диг-не дяс-на ръ-ка.

Келсо вдигна стиснат юмрук. Със свито сърце Джоди направи същото. Подобна процедура се използваше по време на обучението във Федерацията за набиране на „доброволци“ за почистване на тоалетни.

Самураят премина на японски и даде поредица инструкции на подчинените си. Те вдигнаха Джоди и Келсо и ги поведоха нанякъде.

Джоди изруга наум. „О, Дейв, глупак такъв! Как ти хрумна да кажеш на динките, че си летец! И да убедиш и мен да направя същото! Никога нямаше да разберат, ако не си беше отворил голямата уста. Каква глупост да…“

Червените превръзки ги прекараха по объркващ лабиринт от алеи, някои осветени от фенери, други съвсем тъмни. Спряха пред една солидна врата, отключиха я и ги наблъскаха вътре с ритници. Те паднаха по очи върху куп слама. Вратата се затвори с трясък. Ключът се превъртя в ключалката и бравата изщрака.

Джоди и Келсо седнаха до стената. Лаещите гласове навън затихнаха. Беше много тъмно, за да се виждат, но тя можеше ясно да чуе как Келсо преглъща, за да възстанови дишането си. Когато най-сетне спря, Джоди чу как бие собственото й сърце.

— Поне сме все още цели — промърмори тя.

— За момента — изръмжа Келсо. — Твоят шибан Брикман… — Той плю в тъмнината. — Ако не се беше върнала за него, сега нямаше да сме тук! Бях луд да се оставя да ме придумаш…

Познат рефрен.

— Не бяхме само ти и аз, Дейв.

— Адски вярно! Набута в това и медицинската шапка и Джинкс!

— Престани. Много други момчета също бяха хванати… а бяха на мили от нас.

— Да, сега и ние можехме да сме на мили! Ако бяхме останали с Малоун, може би все още щяхме да сме на свобода! А ние се набутахме право в ръцете им! Кристо! Шибаният Брикман чакаше да срещне тези полухора! — Той се засмя горчиво. — Чувал съм за хора да тичат подир жена, но, ей богу, никога не съм мислил, че ще доживея да видя истински летец да хлътне така!

— Знам — уморено каза Джоди. — Питах го за това. Той каза, че всичко е в името на добра кауза.

— Ха! Този твой приятел…

— Дейв, колко пъти трябва да ти казвам? Той не ми е приятел.

— Така казваш ти. Но ако пътищата ни някога се пресекат отново, кълна се, че ще го пречукам този женкар.

— Надявам се това скоро да стане, Дейв, наистина се надявам. — Джоди се зарови в сламата. „Може би тогава ще престанеш да хленчиш…“