Майсторите на желязо

Неспособен да установи връзка с някой, който би могъл да му помогне, Стив се криеше и крадеше остатъци от храна. Но навсякъде имаше войници и чиновници, които контролираха движението на стоки и хора. Беше като обикаляне из подземните бази на Федерацията без карта за самоличност. Основната дилема на Стив беше следната: той не можеше да се движи открито, без да стане част от системата, но ако намереше начин да стане част от нея като мют, рискуваше да свърши окован в група общи работници, без изобщо да има възможност да пътува самостоятелно.

В една от най-успешните си акции беше успял да открадне едно дебело памучно одеяло, което да го предпазва от студа през ледените часове преди зазоряване, но при последните му два опита едва не го хванаха. За да се спаси от преследвачите, той потърси убежище дълбоко в горите и остана там — хранеше се с дивеч, който успяваше да хване, и се придвижваше главно нощем. Беше открил, че единственото време, когато майсторите на желязо прекъсват неуморната си дейност, е между смрачаване и зазоряване. Въпреки това беше много опасно да пали огън; всичко годно за ядене, което успяваше да хване или да открадне, трябваше да яде сурово.

Днешният ден, който отиваше към края си, беше топъл и слънчев, но за Стив той беше толкова напрегнат и разочароващ, колкото и предният. И по-предният. Задачата, заради която беше дошъл в страната на майсторите на желязо — и за която се беше оказал безнадеждно неподготвен, — изглеждаше обречена на провал. Стив беше дошъл в Ни-Исан да намери Кадилак и Клиъруотър. Единствената му отправна диря беше един съобщен му разговор, в който беше споменато езерото Херън Пул. Без да има представа къде може да е то, той вървеше повече или по-малко в източна посока със смътната надежда, че нещо може да се случи. Засега щастието му изневеряваше и нямаше смисъл да се залъгва повече. Нямаше представа къде се намира или в коя посока трябва да върви и единственото нещо, което очакваше, беше друга нощ на неспокоен сън с почти празен стомах.

Когато се стъмни, Стив се сви под откраднатото одеяло, стиснал тоягата си. Извинението му, че не е на крака и не върви, бяха облаците, които вече втора нощ покриваха небето; истината беше, че тялото му копнееше за поне кратка почивка. Едната половина на ума му беше съгласна с тази истина; другата отказваше да се съгласи и държеше ушите му отворени и вниманието му нащрек. За известно време това даваше резултат и той се въртеше неспокойно, но накрая упоритите сиви клетки отказаха да се подчиняват и неусетно преминаха към сънища за храна: топли пикантни мютски яхнии, изсушено месо, прясно изпечен хляб и сочни жълти фисти. Менюто включваше дори планини от соеви бургери, изпечени в гигантска микровълнова печка, от които устата се пълни със слюнка.

На разсъмване Стив се събуди и скочи на крака с бдителността на диво животно; всичките му шест сетива бяха нащрек за откриване на евентуална опасност. После той бавно отпусна тоягата. Чуваха се само естествените звуци на гората: крясъци на птици — някои пронизителни, някои глухи, други мелодични: един импровизиран пасторал, съпровождан от отривистото цвърчене и гъгнещото грухтене на четирикраките съседи, насочени към шепнещата аудитория от листа, раздвижени от въздуха. Проницателният слушател можеше също да чуе скърцане и пъшкане, стенание на извиващи се дървета, изпълнени с жизнени сокове стволове, които продължаваха годишния цикъл на растеж; стволове, надебеляващи ден подир ден, за да поддържат растенето на младите клони; корените, вечно търсещи твърда опора, извиващи се като змии през почвата, разцепвайки скали с праисторическа сила, която не се поддава на разбиране.

Следващият ход, вече част от ежедневния ритуал, беше да провери миниатюрния радиопредавател, скрит в дръжката на бойния му нож. Под страничните плочи имаше една микросхема с буквено-цифрова клавиатура, с която можеше да се въведе текст или данни за излъчване с висока скорост в зададено време. Приеманите съобщения се предшестваха от сигнал, който включваше електронната памет. Стив откачи една миниатюрна игла и натисна бутона за повикване — всички съхранени в паметта съобщения трябваше да се появят на петнадесетцифровия дисплей от течен кристал. Тринадесет познати знака преминаха по екрана от дясно на ляво и спряха. ПАМЕТТА ПРАЗНА.

Сайд-Уиндър, тайният агент, който му беше помогнал да се скрие на кораба, беше намекнал, че Карлстром е разтревожен от липсата на връзка със Стив. За това имаше причини, но сега Стив имаше средства за връзка и нищо не можеше да го оправдае — а и той нямаше желание да задълбочи заядливите съмнения в лоялността си към Федерацията. Без да знае, че уредът е направен да излъчва през постоянни интервали неговия позивен сигнал, Стив го програмира да предава с морзов код ХГФР в продължение на десет минути два пъти на ден, така че местонахождението му да може да се засича.