Майсторите на желязо

Суровата действителност се върна и го извади от унесеността му. Беше по-добре да не се отдава на несбъднатите мечти, породени от тези мисли. Стив се наплиска с вода от потока, завърза ножа от вътрешната страна на ръката си и нави около него един мръсен парцал, та да прилича на шина. Ако някой нападател дойдеше достатъчно близко да види какво всъщност е това, острието щеше да прониже гърлото му. Изгряващото слънце още не беше осветило билото на хълма пред него и той все още имаше достатъчно време да намери сигурна, удобна позиция, откъдето да може да огледа терена и да прекара деня в планиране на следващите си ходове. Тръгна между дърветата, като се мъчеше да очисти ума си от спомените. Постоянното мислене за миналото не му помагаше да реши настоящите си затруднения. Спасяването на Клиъруотър и Кадилак беше само част от проблема. Когато свършеше с него, го чакаше труден избор. Ако спазеше обещанието, дадено на Мистър Сноу, тогава Роз, родната му сестра, може би щеше да умре. Алтернативата беше да направи онова, което искаше Федерацията, и да рискува завинаги да изгуби Клиъруотър. Ситуацията се утежняваше от факта, че той се чувстваше еднакво обвързан, по различни причини, и с двете жени. Перспективата да изгуби някоя от тях беше нещо, което твърдо отказваше да приеме. Щеше да намери начин да спаси и двете.

Или щеше да загине…

Откакто бе завършил Военновъздушната академия под пясъците на Ню Мексико миналия април, Стив беше видял и чул достатъчно, за да се убеди, че животът му се определя от сили, които нито той, нито Федерацията могат да контролират. Според Мистър Сноу той беше роден под сянката на Талисмана, Тройнонадарения, всепобеждаващия герой, който според мютското пророчество щеше да дойде на света като спасител на Плейнфолк. Федерацията не вярваше в пророчеството; мютите вярваха. За тях пътят вече беше начертан. Колелото бе завъртяно. Федерацията също имаше своя мечта за бъдещето, но трекерите използваха компютърно моделиране, за да я постигнат. Мютите вярваха в невидими същества; трекерите вярваха в себе си, в системата. За тях физическият свят имаше крайни размери и свойства, които можеха да се определят количествено, потенциални източници, които можеха да се експлоатират. За мютите светът на природата беше като градина с врата, зад която лежеше земя, забулена от огромен облак, предлагаща непрекъснато променящи се перспективи за несравним разкош: покрити със сняг планински върхове с пенливи потоци, долини, обрасли с дървета, натежали от плод, земя, покрита с висока дъхава трева, равнини, пълни с дивеч. Техният космос се простираше отвъд тавана на звездите, отвъд времето и пространството, в едно неизмеримо духовно царство. Трекерите можеше да са съгласни, че земният живот е като искра от огън — светва за миг, докато се издига към небето, за да бъде угасена в следващия миг; но мютите вярваха, че искрите непрекъснато се прераждат в издигащите се пламъци. Раждане, смърт, прераждане — цикълът беше безкраен: океанът на живота в края на реката на времето се въртеше около вечното слънце, чието огнено сияние беше сърцето на всичко живо.

През последните няколко месеца Стив нямаше голяма възможност да мисли върху тези загадки. Всичко, което беше научил като трекер, отхвърляше тези идеи. Федерацията боравеше с факти, не с идеи. Но разговорите с Мистър Сноу още отекваха в ума му. Въпреки миналите и настоящи опасности те бяха задвижили нещо вътре в него, бяха предизвикали приятни вибрации, които бяха настроили тялото му в резонанс с живота на земята. Чуждият свят, който той чувстваше инстинктивно, беше негов истински дом.

И докато продължаваше пътуването си през гората, Стив видя на няколко метра пред себе си малко космато животно с рошава опашка да се катери по стеблото на едно дърво. Замръзна, бавно извади скрития нож и вдигна ръка, прицели се — и ножът удари със скоростта на светкавица животинчето в гърдите. След няколко минути Мо-Таун, великата Небесна майка, му предложи нова цел — той зърна опашката на змия да се плъзга под пласт гниещи листа. Стисна здраво тоягата си, замахна — и макар че змията бе скрита под листата, острието прободе главата й. Тоягата отново се движеше със скорост, която го изненада — за първи път го беше забелязал при боя с обречената група за поддръжка. Тя вибрираше в ръцете му, като че ли дърпаше дървената дръжка подир себе си… почти сякаш имаше собствен ум.

Разтреперан от вълнение, Стив бързо одра и изкорми змията и заби зъби в месото покрай гръбнака; не съзнаваше нищо, освен че пълни устата и гърлото си с нещо, което може да се сдъвче и преглътне. Едва не се задави. О, блаженство! Преметна тоягата на гърба си и тръгна, без да спира да яде.

Когато стигна до билото, се изкачи на най-високото дърво, което можа да намери, и огледа околностите.