Майсторите на желязо

Слънцето висеше над океана от дървета. Вълна подир вълна покритите с гори хълмове се простираха далеч към източния хоризонт, а също и на север и на юг, докъдето му стигаше погледът. По дъното и по-ниските склонове на съседната долина — имаше разпръснати сечища; на някои имаше къщи, други се издигаха около квадратни вирове и терасирани ниви.

От комините на къщите излизаше пушек и напомняше на Стив, че други, по-щастливи от него, се подготвят да посрещнат деня, подкрепени с нещо по-апетитно от сурово змийско месо. Ако решеше да пресече долината, трябваше да се погрижи да не го видят и да изчака нощта. Изтънелият сърп на луната скоро щеше да изчезне съвсем, но това нямаше значение. Ако имаше звезди, щеше да може да използва пътищата. При условие че стоеше настрана от населените места и постовете, които контролираха достъпа до мостове, и местата, където реките се преминаваха със салове, не беше толкова опасно. И беше много по-бързо, отколкото да върви слепешката през тъмната като катран гора. Майсторите на желязо рядко пътуваха по пътищата нощем. Когато го правеха, пътниците винаги бяха съпровождани от няколко десетки пеши войници — и всички носеха фенери. Вдигаха изненадващо много шум — биеха малки барабани, свиреха на рогове и говореха високо. Врявата, която вдигаха, не можеше да им спечели симпатиите на живеещите покрай пътя, които се мъчеха да поспят, но това означаваше, че Стив щеше да има достатъчно сигнали за тяхното приближаване.

От върха на дървото Стив видя участък от виещо се шосе, което минаваше през планините. Северният му край стигаше до река Алегени и продължаваше към репера Питсбърг — огнените ями на Бет-Лем. Тъй като шосето беше по-широко от другите пътища, които беше видял, и покрито с плътно наредени камъни, Стив не без основание заключи, че сигурно води до други места с подобна важност. Той беше убеден, че Херън Пул е разположен край някое от тях, и пое курс приблизително успореден на шосето. Кадилак и Клиъруотър бяха тук вече от половин година. Ако мютът беше разпитан и бе споделил идеите си, вече сигурно бе направил летателен апарат. Нещо, което той, Стив, трябваше да разбере. Досега във въздуха нямаше нищо, освен птици — тазсутрешният патрул също беше пернат. Той напълни гърдите си със свежия горски въздух и почна да слиза от дървото.

Когато тръгна на изток, Стив беше решил всеки ден да отделя време, за да записва интензивността на движението по шосето и поведението на хората, които работеха по нивите и около населените места. Онова, което видя, затвърди впечатлението, което си беше създал за майсторите на желязо при търговския пункт. Те бяха под строг контрол — по вода и на суша — и добре организирани. Дори може би свръхорганизирани. И му мина през ума, че може би е открил слабото им място. Работата на полето и домакинските дейности бяха разпределени по строга дневна програма, но планът им включваше и периоди на почивка, когато хората се събираха на групи да побъбрят — ако се съдеше от далечния смях, който достигаше до него — и да си починат. Дали мютските роби намираха за какво да се смеят, беше друг въпрос.

Сега, след като беше изминал почти двеста мили — много от тях по труден терен, — Стив беше започнал да се замисля над идеята да причака някого от самотните конници, които от време на време минаваха по пътя. Ако се окажеше, че не може да язди коня, можеше да го изяде. Приемлива фантазия, но нищо повече. Богато облечените воини, които яздеха по пътищата — понякога поединично, но по-често на групи — бяха високопоставени майстори на желязото и щом ги видеха, всички лягаха по очи. Ако убиеше някой от тях, щеше само да увеличи опасността за себе си.