Майсторите на желязо

„Какво става, Брикман? Нали обичаше да планираш всичко? Да преценяваш нещата от всички страни?“

„Да, вярно, но…“

„Няма «но»! Хайде! Време е да овладееш ситуацията. Време е да действаш!“

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Стив наистина обичаше да преценява всичко, но беше забелязал, че откакто беше срещнал Клиъруотър, е станал жертва на неочаквани, опасни импулси. Пример за това беше необмислено взетото решение да се качи на борда на кораба на Яма-Шита, без да си зададе дори най-елементарните въпроси какво ще стане, когато слезе на непознатия бряг. Качването на този кон беше друг пример. Това не беше в неговия стил. А може би беше?

Още от самото начало влизането в света със синьото небе беше като връщане у дома. Онова, което беше изживял, противоречеше на всичко, на което беше учен. Той беше раздвоен. Беше станал нетърпелив и все по-непокорен, беше открил чувства, които не можеше да изрази с думи, и сега го тласкаше необходимостта да намери полагащото му се място в цялата схема на нещата. Този вътрешен конфликт беше довел до убеждението, че повърхността на земята крие ключа към въпросите, които го измъчваха. Тук щеше да намери не само истината за себе си, но също и тъмните тайни, така ревниво пазени от Първото семейство. Може би като се беше оставил конят да го отведе там, където си беше наумил, беше получил знак — предупреждение да престане да манипулира хората, винаги да ги контролира. Може би трябваше да повери живота си в нечии други ръце… да им позволи да манипулират него! Интересно предположение, предположение, което изискваше сериозно обмисляне. Но не точно сега.

Виковете и тръбите на преследвачите се стопиха в далечината, от бандата отпред нямаше никаква следа. Страхът, който беше смръзнал топките му, бавно се стапяше. Гората започна да оредява. Скоро останаха повече храсти, отколкото дървета, имаше повече небе, отколкото листа, и единственото, което го удряше по лицето, беше свеж въздух. Пред него имаше хълм. Стив дръпна юздите и успя да спре коня на билото. Изправи се на стремената и погледна какво има от другата страна.

От другата страна се простираше осеяна с камъни речна долина, която преминаваше в гъсто обрасъл склон, ограждащ една гола скала с плосък връх. Страните й — с дълбоки цепнатини — бяха почти вертикални и отдалеч тя приличаше на гигантски дънер, вкоренен в могила червен мъх; вкаменяла реликва от отминала епоха.

Конят понечи да препусне натам. В същия момент преследваната банда — или поне някои от тях — се появи пак. Този път обаче бойците не идваха към него — поне засега. Появиха се между дърветата оттатък реката; яздеха отляво надясно. Другата група ги преследваше — носеха знаме, — но сега броят им беше почти еднакъв. Стив дръпна юздите и обърна главата на коня наляво. Животното се възпротиви и заудря нервно с копито. Стив дръпна юздите по-силно и изруга проклетото животно, което му отвличаше вниманието в такъв решаващ момент.

Преследваната група препускаше по брега към едно място, където потокът се разширяваше и ромолеше над осеяното с камъчета корито. Стив се стресна, когато ездачите препуснаха към него в облак от пръски вода, но бързо завиха надясно и се разделиха като ветрило в три различни посоки — вероятно с цел да избягат от преследвачите или да ги разделят.

Номерът не мина, защото преследвачите също бяха хитри. С внезапност, която изненада Стив, втора група украсени с флагове самураи изскочи от гората, от която той самият току-що беше излязъл. За щастие те бяха далеч от него вдясно. Въпреки това кръвожадните им крясъци наистина бяха смразяващи. Кълъмбъс! Преди малко той беше точно там — на откритото!

Стив подкара коня към реката, отивайки надолу и наляво, далеч от мястото на евентуалната битка. Обърна се и видя, че самураите са отрязали пътя за измъкване на преследваната група. Стив препусна в някаква долчинка — неизбежната схватка не беше негова работа.

Някои печелят, други губят…

За него беше без значение на чия страна ще е победата. Нямаше основания да вярва, че майсторите на желязо третират по-добре ренегатите от собствените си нарушители на закона. Имаше значение само едно: че той, Стив Рузвелт Брикман, все още е жив и се движи.

Същото се отнасяше и за коня, който препускаше устремно по ставащата все по-стръмна пътека към внушаващата страх скала — Стив я кръсти „Голямото Д“ в памет на Бък Макдонъл с ниската подстрижка и гранитните челюсти, коменданта на маршрута на „Дамата“.