Майсторите на желязо

Докато размишляваше, шлемът му, взет от падналия майстор на желязо, удари в тавана. Конят стоеше търпеливо, опрял нос в стената. После, когато неблагодарният конник пропусна да предприеме подходящото действие, докосна стената, първо с дясното копито, след това с лявото. Опитваше се да му каже, че пътят не е задънен. Това, което изглеждаше като плътна скала, беше врата — но как, по дяволите, се отваряше? Стив слезе от седлото. Беше толкова ниско, че не можеше да стои прав. Опита да се разкърши, но не можа — бедрата му се бяха вдървили, всички кости го боляха…

Крр-истофър Кълъмбъс!

Стив скръцна със зъби и опипа скалата. Беше съвсем истински камък, но когато пръстите му минаха по ъглите, той напипа малка драскотина. Хитри копелета… това наистина беше врата! Стив извади ножа си и се опита да го пъхне между края на стената и неравния край на скалата. Онзи, който я беше направил, беше свършил добра работа. Прилепваше съвсем плътно. Но все някъде трябваше да има дръжка или ключалка! Стив избута коня назад и задраска между камъните и зидарията в основите на стената. След това отново провери страничните стени и погледна към тавана. Никакви въжета, никакви скрити лостове или дръжки. Нищо.

„По дя…“

Приклекна. Болката, която беше започнала в коленете и бедрата му, сега беше стигнала до гърба и раменете.

„Шибани коне…“

Конят остърга копито в стената и нетърпеливо поклати глава. „Само почакай, приятел. Ако минем оттук и се отървем от онези, които ни преследват, ще ти направя задника на бургери…“

Конят изпръхтя пренебрежително. Стив овладя разочарованието си и се опита да приведе доводи пред самия себе си. „Хайде, Брикман! Умно момче като теб трябва да намери изход. Тези динки може да знаят как да свържат едно към друго две парчета дърво, но тяхната технология е все още от времето на каменната ера. Има безброй начини, по които този камък може да се премести, и ти можеш да си сигурен, че са използвали най-простото решение. Ако това е таен вход, значи трябва да може бързо да се отвори.“

В ума му се появиха първите проблясъци за възможно решение. Стив избута коня настрана и отново разгледа стената. Фактът, че входът беше в полумрак, не помагаше, но накрая той откри нещо, което беше пропуснал при първия оглед. Лицето на скалата беше от неправилно терасирани слоеве, чиито ръбове бяха главно във вертикална посока. На около две педи от дясната стена пръстите му напипаха вдлъбнатина, която беше малко по-дълбока от другите и приблизително на височина на гърдите.

Изтръпнал от вълнение, Стив изследва с ножа си долната й част. Острието се плъзна леко навътре. Той го завъртя и откри жлеб, който се стесняваше навътре. Страните му бяха под ъгъл приблизително деветдесет градуса. Стив пъхна острието вътре и чу стържене на метал в метал. Прокара ножа по жлеба — беше правоъгълен.

Жлебовете имаха само една функция — да се пъхат в тях разни неща.

Почти без да смее да диша, Стив се опита да пъхне ножа по-навътре. Острието беше твърде широко, за да влезе. Стив го издърпа и го извъртя на деветдесет градуса. Влезе цялото, навън остана само дръжката. Имаше само един начин да продължи — и това беше нагоре. Стив хвана здраво дръжката, пое дълбоко дъх и натисна. Кокалчетата му се обелиха в скалата, но когато дръжката на ножа стигна горния край на жлеба, лявата част на скалата помръдна.

Конят го бутна с муцуна между лопатките. Стив махна с ръка назад да го отпъди. Конят обаче не отстъпи, а завря бърните си под шлема му и го бутна над очите му. Стив се обърна и го удари с юмрук, но конят само разтърси глава.

„Мръсно животно…“

Стив натисна вратата с рамо. Масивната плоча се завъртя със скърцане и се видя коридор, който водеше вляво. И не беше тъмен. „Да-ааа… всичко е толкова просто, когато знаеш как…“

Конят мина покрай него и тръгна по коридора. „Прав му път…“

Стив го бе яздил почти шест часа и освен че не беше в състояние да го хване, определено не възнамеряваше отново да го яхне. Огледа внимателно вратата. Каменната плоча бе същата като скалата, но беше дебела само няколко пръста. Беше закрепена на масивна дървена рамка, подплатена с няколко плътни слоя памук — вероятно за да не кънти на кухо. Въртеше се на дебело смазани черни железни панти, а теглото й частично бе поето от колела, които се търкаляха по релси.

Беше фиксирана от две вертикални греди, които влизаха в квадратни гнезда на тавана и на пода. Един лост отвътре изпълняваше същата роля като ножа на Стив. Когато лостът се натиснеше надолу, обкованите с желязо резета зацепваха, когато се вдигнеше, се освобождаваха. Стив се постара да запомни затварящия механизъм, изпробва го, след това изтегли ножа.