Майсторите на желязо

Стив се долепи до стената; конят по инерция продължи напред, мина покрай него и блъсна самурая. Джапът, който тъкмо слагаше друга стрела, падна, после, разбрал, че е изпаднал в неизгодно положение, хвърли лъка, скочи и се хвърли към Стив със страхотен рев. Лош ход. Също като при боя с поддържащото отделение, копието на Стив се движеше по-бързо, отколкото можеше да регистрира окото. Първият удар отсече китката с меча на самурая, вторият пресече врата му до гръбначния стълб.

„Двама убити, още десет…“

Обикновено при такова съотношение той би се замислил, но инстинктът му на убиец се беше разбудил напълно. Стив изрита потъналото в кръв лице на самурая, затвори вратата и тръгна назад към котловината покрай втората жертва. Джапът лежеше по гръб и се давеше в собствената си кръв, стиснал стрелата в гърлото си. Стив го погледна без състрадание.

„Ах… какъв точен изстрел!“

В ума му се появи един образ и той чу един глас, който му каза, че тя е използвала дарбите си на повелител, за да даде на тоягата му тази сила. Но беше ли това еднократен заряд? Ако бе така, докога щеше да трае? Беше ли това същината на посланието, което нейната племенна сестра Найт-Фивър не беше запомнила, когато му беше предала тоягата при завръщането му в племето? Стив продължи — надяваше се, че мютската магия няма да се изчерпи като енергията на електрическа батерия. При неравенството в силите, срещу които беше изправен, щеше да се нуждае от цялата помощ, която можеше да получи.

Излезе в котловината и видя, че неравенството е спаднало на седем към един. Стрели, изстрелвани от невидими защитници, летяха във всички посоки, без да улучат цел. Откъслечни гърмежи, последвани от облачета пушек, показваха, че някой използва примитивна пушка с магазин, каквито майсторите на желязо доставяха на мютите. Пушекът излизаше от входа на една пещера на третия ред, но стрелеца не го биваше и безрезултатните му изстрели само усилваха гнева на самураите и жаждата им за кръв. Само главатарят, който командваше операцията, бе останал на кон. Двама стрелци го охраняваха и стреляха по всичко, което се движеше по терасите. Въоръжени със запалени факли, други четирима систематично атакуваха пещерите отдясно. Пушекът излизаше на талази от вътрешността на онези, които вече бяха запалени. Обхванатите от паника изскачащи жени и деца тичаха в напразен опит да се спасят — самураите ги убиваха. На това трябваше да се сложи край!

Стив изтича към центъра на котловината, изправи се пред самурая на коня и изкрещя предизвикателно. Деляха ги не повече от петдесет метра. Ако се съдеше по реакцията на конника, гледката на въоръжен мют го бе докарала почти до удар. Той обърна коня си към Стив и заповяда на двамата стрелци да посекат дръзкия урод с израстъци по главата.

Стив развъртя тоягата с невероятна скорост и отби двете стрели с острието. И отново! И отново! Стрелите отлитаха настрана. Времето на реакция и възприятията му, изглежда, бяха нараснали хилядократно. Стрелите сякаш летяха бавно към него и му даваха достатъчно време да ги отклони от пътя им.

Главният самурай се олюля в седлото. Стреснатите му стрелци имаха друга причина за безпокойство — в целия този хаос бяха останали без стрели. А Стив вече тичаше към тях, за да ги убие. Те измъкнаха мечовете си, но никой от двамата не искаше да направи първата крачка към очевидно сериозния противник. Конникът обаче реши, че има превъзходство, пришпори коня си и изкрещя страховито.

Стив го изчака да набере скорост, замери го с един камък и бързо затича вляво към скалите в края на площадката. Пътят му отиваше косо към връхлитащия самурай, принуждавайки го или да направи остър завой в галоп, или да дръпне юздите, за да завие рязко надясно. Камъкът, хвърлен от Стив, го удари в гърдите и той направи маневра, която беше нещо средно между двете — през което време Стив скочи върху един голям камък и размаха тоягата над главата си.

Камъкът беше приблизително на такава височина от земята, на каквато бяха стремената на конника. Размерите на камъните и начинът, по който бяха струпани, пречеше на самурая да преследва Стив, ако той решеше да се оттегли. Трябваше да го хване там, където стоеше. За да е сигурен, че Стив ще остане на мястото си, самураят заповяда на двамата стрелци да отидат зад него. Джапите се разделиха и започнаха бавно да се придвижват напред, докато самураят обръщаше коня си за нова атака. Междувременно безсмисленото клане в другия край на площадката продължаваше.

Бум! Стрелецът от горната пещера накрая намери цел. Единият от настъпващите стрелци бе ударен от тежкия куршум. Просна се на земята и единият му крак потрепери конвулсивно.

„Шестима ликвидирани, остават още шестима…“