Майсторите на желязо

Кръгът от изпотени воини около Стив се разкъса, за да пропусне водача им. Той беше по-едър от останалите; следваха го жената и малкото момче — детето беше заровило свенливо лице в шията й. От време на време малките му дръпнати черни очи поглеждаха Стив. Погледът на майка му беше по-спокоен, но беше трудно да се каже какво мисли тя. Тъмните й очи не изразяваха нито благодарност, нито враждебност. Беше си възвърнала хладнокръвието, лицето й беше лишено от всякакво изражение.

Всичките бяха еднакви. Сайд-Уиндър му беше казал, че майсторите на желязо имат изумителен самоконтрол. Те се гордееха със способността си да потискат всякакви външни признаци на вълнение. И очевидно имаха и доста сдържан характер. В резултат беше невъзможно да се каже от лицата им какво мислят — или какъв ще е следващият им ход.

Стив разбираше, че сигурно представлява странна гледка. Освен че кожата му бе на шарки, той имаше тъмна разрошена коса и златна четириседмична брада. Плюс космите под мишниците и откритите части на краката. Докато динките, доколкото можеше да види, бяха изобщо неокосмени. Дългите коси, които носеха хората от свирепата банда, сигурно бяха мютски. Стив си спомни за няколкото чувала, пълни с коса, които бяха между стоките, донесени от М’Кол при търговския пункт до Великата река.

Мъжът бавно обиколи Стив, след това застана пред него. Беше около педя по-нисък от Стив, но тялото му беше мускулесто и тъмните му очи не трепваха.

— Ти разбираш думите ми, тревна маймуно?

— Да, разбирам ги.

— Ти ли уби самураите?

— Да. Някои от тях.

Нобуро Нака-Джима протегна ръка за тоягата и Стив му я даде. Водачът я предаде на един от хората си, след това хвана лявата ръка на Стив и огледа изкаляната превръзка. Стив остави ръката си да виси свободно. Не беше време да се бори до последна капка кръв. Нобуро измъкна бойния нож от скритата ножница, махна парцала от дръжката и провери остротата на стоманата.

Без да чака да бъде помолен, Стив развърза ножницата и я свали от ръката си.

Нобуро подаде ножа и ножницата на друг от хората си.

— Как намери пътя дотук?

Стив беше готов за този въпрос. Цялата история беше започнала да се оформя в ума му.

— Бях в планината. Видях един кон без конник да отива към една цепнатина в скалите. Следваха го дванадесет самураи. — Той вдигна рамене. — Тръгнах подир тях.

— Защо?

Стив хвърли бърз поглед към фигурата с бяла маска, яхнала коня на десетина крачки от него. Странното шесто чувство, което му беше помагало от време на време в миналото, само докара думите на езика му.

— Ти си човекът, когото трябваше да срещна.

Нобуро кимна, но лицето му не показваше дали приема обяснението на Стив. Той премина на собствения си език и излая отсечена и отривиста поредица от нищо не значещи за Стив думи на хората си.

Четирима от мъжете около Стив го хванаха и го помъкнаха към една от пещерите на най-долното ниво. Стив погледна през рамо към тримата завързани за конете ездачи. Тъкмо ги сваляха от седлата.

Входът на пещерата беше по-широк, отколкото висок. Вътрешността беше преградена от пода до тавана със стена от разцепени греди и плет и двойна дървена врата с горни и долни крила. Ако се съдеше по височината, вратата беше предназначена за дребните динки. Един от хората отлости долната половина на дясното крило и направи знак на Стив да влезе. На Стив му мина мисълта да ги помоли да отворят и горната половина, след това преглътна гордостта си и изпълзя на ръце и колене.

Помещението беше спартанско, но не толкова лошо, колкото очакваше. Поне стените и подът бяха сухи и нямаше противни буболечки. Единствените мебели бяха сламена рогозка и ракла с капак на панти. На нея имаше дъсчена седалка с изрязан отвор и под нея гърне с две дръжки. Приличаше на примитивен клозет, но Стив реши да не го ползва, в случай че се окаже нещо, в което динките сервират супа. Фактът, че го бяха натикали в килия, беше достатъчно доказателство, че нямат намерение да му връчат медал, но Стив — който въпреки изядената змия беше гладен — беше убеден, че усилията му за спасяването на жените от лагера заслужават да бъдат възнаградени най-малкото с прилична храна. Кристо! Във Федерацията дори на осъдените на смърт даваха храна, преди да получат куршум. Стив седна на рогозката с гръб към преградата, която разделяше двете килии, и си спомни вкусните миризми, които беше подушвал нощем, когато дебнеше около жилищата на динките, търсейки нещо изхвърлено за ядене. Бляновете му бяха прекъснати от тракането на мандалото. Той надзърна през широката колкото пръст пролука между две дъски и видя двете крила на вратата на съседната килия да се отварят. Двете малки тъмнокоси жени влязоха с постелки за спане в ръце, последвани от по-висока закачулена фигура с бяла маска. Тя също носеше постелка.