Майсторите на желязо

— Не. Изглеждаше изненадан. Може би защото бях без кожа. — „Без кожа“ беше термин, който Мистър Сноу беше използвал да опише истинския вид на Клиъруотър и Кадилак в кратките периоди между измиване на защитната окраска и нанасянето на нов пласт боя.

— Исках да те попитам за…

Клиъруотър го прекъсна:

— Яма-Шита беше там и не можехме да говорим каквото искаме, но неговите скрити думи ми казаха, че ти си се върнал и ще се опиташ да ни спасиш. Той не каза как или кога.

— Щях да пътувам с общите работници М’Коли, но Мистър Сноу не ми разреши да взема оръжията си на борда. Затова сам уредих пътуването си. Нямаше начин да оставя тоягата… не и след като ти си се погрижила за нея.

— Помогна ли ти?

— Шегуваш ли се? Ако не беше твоята магическа сила, сега нямаше да съм тук. Ти на няколко пъти ми спасява живота.

— Не аз, златен мой. Силата ми беше дадена от Талисмана.

— Може би. Но аз познавам теб, не него. — Гласът на Стив стана по-бодър. — Ако той толкова искаше да ми помогне, би могъл най-малкото да направи да сме на един и същи кораб. Щяхме да прекараме известно време заедно. Пътуването ни щеше да е много по-приятно.

— Това би било истинска лудост. Това, което си направил, е достатъчно опасно. — Беше загрижена — и малко строга.

— Не по-лошо от бедата, в която съм сега. Но… от друга страна… ти си тук. Съдба, предполагам.

— Върна ли се при твоите хора?

— Накрая. — Нямаше смисъл да лъже. Вече беше разказал на Мистър Сноу цялата история. Или по-голямата част от нея. — Не бяха много очаровани да чуят, че Плейнфолк не са толкова глупави, колкото ги смятат.

— Каза ли им за мен?

Лъжата се откъсна леко от езика му.

— Не, не им казах. Ти си моето тайно оръжие. Когато съм с теб, се чувствам така, сякаш мога да завладея света. — Това вече беше вярно.

— Може би имаш такова намерение — прошепна тя.

— Това ли откри Кадилак във виждащите камъни?

— Много неща видя.

Стив почувства, че кожата му настръхва.

— Такива, като…

— Че ще се върнеш под образа на приятел, а смъртта ще се крие в сянката ти и ще ме отнесе върху кървава река. Затова ли се върна? Да ме отнесеш долу в тъмния свят на подземните хора под пустините на юг?

— Да не си полудяла? Върнах се да бъда с теб. — Той стисна пръстите й. — Сигурна ли си, че камъните са казали, че ще те отведа във Федерацията?

— Не. Кадилак не каза къде. Само каза, че ще ме отведеш далеч.

— Това е вярно — бързо каза Стив. — Затова съм тук сега… обещах на Мистър Сноу, че ще отведа и двама ви оттук! Тук съм под образа на приятел, защото се надявам да направя една привидна сделка с тези хора. Колкото до „смъртта, която се крие в сянката ми“, бих казал, че това отговаря на скритата сила, която си вляла в тоягата ми. Прибери си я, тя е смъртоносна. Сигурен съм, че тези джапи няма да ни пуснат да излезем без бой, така че може би наистина ще те отнеса върху кървава река.

Но тази кръв ще тече от вените на майсторите на желязо. И единственото място, където ще отидеш, е мястото, на което принадлежиш.

— Аз принадлежа на теб, облачни воине. Докато сме заедно, за мен е без значение къде ще ме заведеш. Но Кадилак трябва да се върне при Плейнфолк.

— И двамата ще се върнете. Повярвай ми.

Тя прекара пръст по устата му и докосна върха на езика му.

— Мислиш ли, че Талисмана би дал силата си в ръцете ти, ако имаш намерение да ни навредиш?

„Аз не мисля за Талисмана. Мисля за другите хора в тази игра. Те не играят по същите правила…“

Стив отново отговори със сух смях и смени темата.

— Поразително, нали… начинът, по който стават нещата? Отидох на търговския пункт, защото исках пръв да приветствам завръщането ти. Прекарах часове в ходене по брега, загледан в корабите с колела с надежда да те видя. Защо не се показа?

— Не ми беше разрешено. През последните два месеца не видях почти нищо от външния свят.

— Кой те държеше заключена… този Яма-Шита ли?

— Когато бях на кораба — да. Но след като с Кадилак дойдохме в Ни-Исан, ме дадоха на друг.

— Как така те дадоха? На кого?

Гласът й прозвуча неуверено.

— На един господар, който живее на Източното море.

— Той ли те облече в тези дрехи?

Тя отговори с целувка на връхчетата на пръстите му.

— И заради това ли си измила боята от тялото си?

Думите му бяха посрещнати с многозначителна тишина. Той опита отново.

— Не искаш ли да ми разкажеш за това?

Отговорът й беше едва доловим шепот.

— Онова, което… се случи, е… е волята на Талисмана.

— Да, сигурно — отвърна Стив. — Просто ми разкажи всичко от самото начало.

Скоро Су-шан и Нан-кхе се върнаха с три табли с топла храна, но времето, което имаха, беше достатъчно Стив да съжали, че я беше насилил за обяснение. Знанието може би наистина е сила, но онзи, който е измислил тази максима, е пропуснал да каже, че има някои неща, които е по-добре да не се знаят. Стив научи, че да узнаеш истината за всеки въпрос често е изключително болезнено. Отгоре на всичко вкусният аромат на различните храни, които триото зад преградата се готвеше да яде, беше абсолютно мъчение.