Майсторите на желязо

Нобуро нареди на мъжа отдясно да го донесе. Стив извади ножа от ножницата, натисна скритите бутони, закрепващи дървените чирени на дръжката, и ги свали да открие микросхемата вътре. Поднесе ножа пред очите на главния ронин да види, след това извади миниатюрната игла, натисна бутона за включване и сложи ножа в ръцете на Нобуро.

Хванал внимателно ножа, Нобуро реагира с широко отворени, учудени очи, когато на течнокристалния дисплей се появиха букви. Двамата ронини от двете му страни гледаха също толкова впечатлени.

— Това, което виждате, е пример на силата на моя народ — каза Стив. — Знаците, които се появиха, са звуци на думите, които говоря. С този уред аз мога мигновено да изпращам съобщения на моите господари в пространството.

Нобуро остави ножа на рогозката пред Стив със сериозен, почти несъзнателен жест — сякаш неочаквано беше ударен от електрически ток. После промърмори нещо на другарите си. И тримата изглеждаха смутени.

Стив не можеше да го разбере. Той сложи чирените на дръжката и остави ножа пред Нобуро.

— Нека забравим за дълга на честта, капитане. И двамата имаме да вършим по-важни неща.

Откровеността му силно изненада Нобуро, другите двама също го погледнаха стреснато — значи те също знаеха поне малко бейсик.

Нобуро посочи ножа.

— Какво искаш да правя с това?

— Покажете го на господарите си.

— Ние нямаме господари, Барикман. — Нобуро, изглежда, не можеше да превърти езика си в думи с буквата „р“ в тях. — Ние сме разбойници.

Стив се поклони.

— Моите уважения, капитане, във вашата нация и в моята има хора, които приемат много образи в служба на своя господар. Аз съм един от тях и вярвам, че вие също сте такъв. Покажете на господаря си този нож, предайте му казаното между нас и след това му обяснете, че има неща, които двамата с него трябва да обсъдим.

Нобуро избухна в гръмък смях и се удари по бедрата. Бързо преведе на другите същността на разговора, след това, докато приятелите му също се смееха, се обърна към Стив.

— Никога не съм предполагал, че ще кажа това на чужденец, но ти ни оказваш чест с присъствието си, облачни воине! И ние се възхищаваме от твоята смелост пред лицето на смъртта! Посланието ти ще бъде предадено на онези, които се интересуват от тези неща. Не мога да ти обещая, хм… спасение, но… но ако всичките ти другари са смели като теб… онзи, който ще остави без внимание думите, които ти каза днес, ще е най-глупавият човек.

Клиъруотър се изправи и видя светлината на фенерите. Облачният воин се връщаше. Носеше поднос с храна и когато стигнаха входа на пещерата, пазачите отвориха и двете части на вратата на неговата килия, за да може да влезе изправен. Тесните ленти жълта светлина се люшнаха и осветиха лицата на Су-шан и Нан-кхе. И двете спяха дълбоко.

Когато залостиха вратата, облачният воин седна с гръб към преградата и сложи таблата в скута си. Фенерите се отдалечиха, тъмнина изпълни пещерата. Клиъруотър го чу да въздиша доволно, промуши пръсти между прътите и докосна рамото му.

— О, облачни воине… когато видях да те бият, се изплаших, че може би никога няма да те видя отново. Боли ли те?

— Нищо не чувствам. — Гласът му бе завален и висок.

— Шшшш!

Той понижи глас.

— Не се тревожи. Всичко е наред. Ние вървим по нашия път, любима.

— По нашия път къде?

— Навън оттук.

— Как? Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно — изломоти Стив, който беше гребнал горещ ориз с една ръка и зеленчуци с другата. — Н’моа ти о’ясня сега. Пълна ми е у’тата…

Глава 7

Посред нощ тъмничарите пак го събудиха. Изчакаха го един момент да излезе от вцепенението, предизвикано от умората, сакето и пълния стомах, след това с жестове му показаха да вземе малкото си вещи: откраднатото памучно одеяло, кожата срещу дъжд и торбата за връзване през кръста, в която имаше розови листа, които можеха да го превърнат в дълго куче.

Когато излезе от пещерата, Стив видя, че Клиъруотър и нейните слугини са завързани на седлата и с превръзки на очите. Бяха довели и кон за него. Стив го яхна и стисна зъби, като си представи какво друсане го чака. Сега бе лишен от наелектризиращата енергия, която течеше в него от тоягата, и всичките му натрупани болки и страдания се върнаха да го измъчват. Все пак почерпи известна утеха от факта, че сега може да задраска глада от списъка на мъките и че — поне засега — никой не го заплашва да му отреже главата.

Главата му се цепеше и той потрепери при мисълта какво би се случило, ако беше изпил втора чашка саке. Трябваше да внимава с тази напитка. Нобуро и другите ронини можеха да обръщат чашките, без да мислят за сутринта, но единствената чашка, която беше изпил, на практика му беше вързала краката. Вярно, че беше направила езика му остър, но имаше и един ужасен момент, когато той почти беше изгубил пътя си в устата му.