Майсторите на желязо

Един динк с дълго въже застана до коня. Стив протегна ръце и динкът завърза китките му за лъка на седлото. После завърза и краката му под корема на коня. За момент Стив се разтревожи, като си спомни за стръмнината, по която трябваше да се спуснат, за да напуснат лагера. Ако конят полетеше надолу, с него беше свършено.

От тъмнината се появи Нобуро Нака-Джима с единадесет ронини на коне. Четирима конници хванаха юздите на чакащите коне и се приготвиха да ги водят. Нобуро и тримата мъже, които бяха присъствали на разговора му със Стив, застанаха начело на колоната и тръгнаха. Другите четирима се наредиха зад Стив.

Една малка група пешаци бе изпратена напред да се погрижи за безопасното излизане през цепнатината в скалата. При минаването оттам конниците и пешаците шепнеха нещо, след това пешият патрул затвори вратата.

Поеха по стръмната пътека в светлината на изтъняващата луна, увиснала в безоблачното небе. Стив се чувстваше безпомощен със завързани ръце и крака. Но нямаше смъртоносен дъжд от стрели и никаква тръба не засвири сигнал за жестоко нападение като онова, на което беше станал свидетел. Ужасното слизане продължи сякаш вечно, той беше изнервен, стомахът му замръзваше всеки път, когато конят стъпеше накриво, докато не влязоха в гората.

През следващите три часа яздиха на североизток по тесни виещи се пътеки през хълмове и долини, през потоци и реки, докато накрая в сивия сумрак, предшестващ зората, не се спуснаха по покрит с дървета склон и не видяха пътя — старата пенсилванска магистрала, покрай която Стив беше вървял, след като напусна кораба.

Нобуро вдигна ръка и колоната спря. Развързаха Клиъруотър, Су-шан и Нан-кхе и ги свалиха от конете. Все така със завързани очи, ги отведоха на стотина метра край пътя, блъснаха ги на колене и шестимата ронини дълго им нареждаха нещо на японски. Пазачките непрекъснато се покланяха, сякаш телата им бяха на пружини, след това легнаха в краката на ронините, като дръпнаха и Клиъруотър да легне между тях.

Стив, който обичаше да знае всичко, искаше да разбере какво им казват. Шестият ронин произнесе последната тирада, като подчерта думите си с няколко мушкания с пръст в ребрата и бедрата. Нан-кхе и Су-шан лежаха и мълчаха. Доволен, че са разбрали нарежданията, ронинът се върна наперено при останалата част от групата и всички потеглиха. Стив погледна назад и видя, че трите жени все още лежат с глави към пътя.

Нан-кхе и Су-шан броиха два пъти до сто, както им бе наредено, и чак тогава свалиха превръзките от очите си. Ронините бяха изчезнали. После свалиха и превръзката на Клиъруотър, излязоха на пътя и тръгнаха на изток.

Ронините бяха казали, че са на по-малко от пет мили от най-близката пощенска станция. След като отидеха там, щяха да могат да научат за съдбата на конвоя, от който бяха отвлечени. Ако все още беше цял и не беше отишъл много далеч, може би щяха да могат да го настигнат и да продължат пътуването си. След нападения като тези конвоите винаги се забавяха, докато местните власти не получат потвърждение за нападението от свидетели и не запишат подробности за откраднатите стоки.

Ако можеха да разкрият, че са доверени прислужници на генералния консул на Маса-чуса и на Ро-дирен, зетя на шогуна, незабавно щеше да им бъде оказана всякаква помощ. Но те не можеха да направят това. Господарят им ги беше заплашил, че ще им откъсне езиците, ако дръзнат да споменат името му. Документите им ги идентифицираха като домашни прислужнички на търговец на сушена риба, живеещ в Нио-поро. Ако някой ги попиташе, им беше наредено да казват, че са придружавали „Йоко Ми-Шима“ до нейни роднини в Кари-варан и сега я връщат при един търговец във Фири за следващия пазар на роби.

Но никой не им беше казал какво да правят, ако бъдат отвлечени от ронини. НИКОЙ не беше предвидил ситуация, в която „Йоко Ми-Шима“ можеше да бъде извадена от затворената носилка и изложена пред очите на любопитната публика — и официално разгледана.

Всичко това беше много обезпокоително и нещата бяха направени още по-несигурни от факта, че Су-шан и Нан-кхе бяха задължени да докладват за отвличането и освобождаването на местния магистрат — и да отговорят на всеки поставен им въпрос. Най-голямата опасност бе, че бяха в това западно владение, което хората от изток като тях смятаха за пустиня. Ако някой от наивните провинциални чиновници настоеше да види кой е под маската, вместо да третират пленничката с обичайното благоразумие като „дама за удоволствие“, можеше да изпаднат в изключително неловко положение. И сигурно щеше да се случи, защото „Йоко“ не знаеше японски и не можеше да отговори на поставените й въпроси. А след като дългото куче бъдеше разкрито, веднага щеше да стане ясно, че документите й са фалшиви.