Майсторите на желязо

Су-шан и Нан-кхе знаеха, че използването на фалшиви документи е сериозно престъпление. Макар и да бяха доверени прислужнички, като виетнамки те принадлежаха към по-низшата половина на обществото на майсторите на желязо. По същество това означаваше, че те нямаха нито социални връзки, нито пари, за да се спасят от съдебно преследване. Ако измамата бъдеше открита и ги изправеха на разпит, можеха да им извадят очите, да им откъснат ушите и да им наложат всякакви други наказания за отказ да отговарят — и да изгубят езиците си, ако проговорят.

Рисковете бяха съвсем реални, но в случая страховете им се оказаха безпочвени. Без да знае за тях, един член на семейството на Се-Ико, който беше свързан чрез различни бизнес мероприятия и с Ко-Ника, и с Яма-Шита, поръча на самураите си тайно да наблюдават пътния конвой, докато той минава през командвани от тях райони. По тази причина, когато беше извършено нападението, реакцията беше неочаквано бърза. Само тактическите умения и опитът на Нобуро в тайни операции предотвратиха случаят да се превърне в бедствие.

Добрият съсед Хайдейоши Се-Ико, чиято задача беше да осигури мир и спокойствие във владението на южния сектор, не беше информиран за причината, поради която този конкретен конвой представляваше интерес за Яма-Шита. Той просто беше помолен от Ко-Ника да осигури безпрепятственото му преминаване през фамилното владение. Когато новината за нападението стигна до него, той изпрати двама доверени служители да посъветват магистратите и други чиновници по маршрута, че всякакви разпити по случая трябва да се правят крайно предпазливо.

Преведено на бейсик това означаваше:

„Не си проваляйте перспективите за кариера, като се опитвате да разрешите този случай, момчета. Ако той лежи на вашите бюра, просто затворете и направете една дълга обедна почивка.“

Когато нервните Су-шан и Нан-кхе пристигнаха в пощенската станция в Кара-ли и обясниха на собственика какво се е случило, той беше едновременно и съчувстващ, и загрижен. Макар официално да не бяха служители на закона и на системата за ред, съдържателите на станции искаха да следят с мъничките си кръгли светещи очички всички, които пристигат и които заминават. Беше в техен интерес да го правят. Като резултат обикновено те първи научаваха всички деликатни въпроси. Такъв беше случаят и сега.

След като нареди да се приготви стая за господарката — която беше толкова разстроена от преживяното, че не можеше да говори — съдържателят се погрижи двете прислужнички да бъдат откарани в кабинета на близката магистратура и настоя да отиде с тях.

Разтревожени, Су-шан и Нан-кхе представиха документите си на чиновника заедно с тези на своята господарка и разказаха за мъченията си от ръцете на ронините. Съдържателят на станцията потвърди, че госпожа Йоко Ми-Шима не е в състояние да отговаря на въпроси. За тяхна голяма изненада — която те побързаха да скрият, — чиновникът, изглежда, прие това обяснение без възражения. Взе си бележка за малкото, което можаха да му кажат за нападението на конвоя и за ронините, които ги бяха отвлекли, прегледа бегло документите им, след което ги пусна да си вървят.

Су-шан и Нан-кхе не можеха да повярват на щастието си. Добрите ками сигурно ги закриляха през този ден. С дълбоки поклони те попитаха за съдбата на конвоя.

Чиновникът им каза, че останалите пътници и каруци били извикани и след като дали показания и попълнили списък на ограбените от тях ценности, им било позволено да продължат. Възнамерявали ли те да се присъединят към конвоя? Възнамеряваха. Чиновникът бързо им издаде пропуски за ферибота.

Всичко това беше много смущаващо. От опит и двете жени знаеха, че всяка процедура, включваща издаване или проучване на документи, обикновено продължава с часове, понякога почти цял ден — независимо колко незначителен може да е документът. Срещата им с този чиновник продължи по-малко от час и от тях дори не беше поискано да „лъснат масата“ — фраза, използвана за описване на плащане на подкуп. Тези подкупи се водеха доброволни дарения за подпомагане на вдовици или сираци на ниско платени чиновници и размерът им зависеше от важността на искания документ и беше гаранция, че документът няма да се изгуби. Това беше една утвърдена традиция и всеки от горе до долу намазваше от нея.

С още дълбоки поклони Су-шан и Нан-кхе излязоха от кабинета на чиновника и се обърнаха за помощ към любезния собственик на станцията. Имали малко пари, които ронините не били открили. Било ли възможно да намерят ръчна количка за себе си и джинрикша за господарката? Беше възможно. Богинята на щастието отново им се беше усмихнала. Двете се заклеха да поднесат дарове и да запалят много тамян в нейна чест в първия параклис по пътя.