Майсторите на желязо

След като пусна пленничките, Нобуро поведе колоната по лъкатушна пътека, която ги отведе на запад от трите жени, сред гората от другата страна на пътя. Зазори се и скоро гората беше огряна от полегати слънчеви лъчи. Като спряха само да се нахранят и да дадат зоб на конете, ронините продължиха през целия ден и следващата нощ, яздейки първо на север, след това на изток през река Съскуехана, където тя извиваше надясно по пътя си към Харисбърг — сега място за преминаване с лодка, известно на майсторите на желязо като Ари-Саба. Съску-ехана беше границата между владението на Се-Ико и техния източен съсед Мицу-Биши — лоялен съюзник на шогуна. При условие че не разгласяваха действията си, Нобуро и неговите хора бяха в относителна безопасност тук.

Лагеруваха на един горист хребет — един от стотиците, които Стив беше съгледал от върха на дървото и беше оприличил на вълни на един безкраен океан. Нобуро разреши на хората си три часа сън, после, след закуска, преди зори, колоната тръгна на юг по широка крива около Ари-Саба.

Стив, който отбелязваше различните промени на посоката, разбра, че настоящият курс накрая ще ги изведе обратно на шосето. Както и предишния ден, те рядко излизаха на открито. Всеки път, когато трябваше да пресекат открита площ, изпращаха разузнавач да проучи терена, а когато спираха да напоят конете и да ги оставят да попасат, не ги разседлаваха.

По средата на следобеда Нобуро даде знак да спрат за по-дълга почивка. С изключение на лекия галоп конете бяха вървели ходом и в тръс и поради това бяха в доста добро състояние. Същото не можеше да се каже за Стив. Щом го отвързаха, той се свлече на земята, подпря се с благодарност на най-близкото дърво и остана там. През последните три дни беше прекарал на седлото почти ден и половина. В този момент смъртта щеше да е благословено отърваване и най-страшните заплахи, които неговите похитители можеха да отправят към него, не можеха да го убедят отново да се качи на кон.

Случи се, че неговото настроение на мрачна решимост съвпадна с пристигането на мястото, избрано от Нобуро да останат до края на деня. Така че през следващите осем часа единственото движение, което се искаше от него, беше да седне, когато го събудиха, за да му дадат храна.

Докато Стив спеше, Нобуро свали прашните си дрехи и се изми в потока, който течеше край лагера. След като се избърса енергично, той извади от една торба, закачена на седлото, пътни дрехи и перука на самурай. Двама души му помогнаха да оправи гънките на туниката и да си сложи перуката правилно. Неколцина други смениха сбруята на коня му с по-хубава, украсена със сини пискюли, и преди да сменят седлото, наметнаха коня с черна попона, също украсена със синьо. Нобуро пъхна двата меча в пояса си и когато се увери, че видът му във всяко отношение е добър, се качи на коня и тръгна, съпроводен от двама пеши ронини с червени превръзки.

Целта им беше пощенската станция в Мидири-тана, където Нобуро преди десет дни се беше срещнал с пратеника Хазе-Гава. Тогава Хазе-Гава беше излязъл от тъмнината, увит в черно от главата до краката като нинджа, и несъмнено тази вечер отново щеше да се появи в подобна премяна.

При мисълта за възприетата от пратеника роля Нобуро се усмихна. Въпреки очевидния си нюх към интриги младият мъж беше романтичен по душа и с вкус към драмата. Според Нобуро лоша комбинация. Все пак той беше пратеник — а само най-умните и най-способни млади мъже се избираха за пратеници. Нобуро заключи, че Хазе-Гава трябва да има други, по-малко очевидни качества, които го правят подходящ за този пост.

Със застаналите от двете му страни червени превръзки — обичайният ескорт за един самурай — Нобуро пристигна при пощенската станция около шест вечерта с намерение да направи обикновената внимателна проверка на мястото и пътниците, които се канеха да прекарат нощта тук. Знаеше, че Хазе-Гава с нетърпение очаква да чуе доклада му за резултата от нападението и от огледа на маскираната куртизанка. Пратеникът нямаше да бъде разочарован, но как щеше да приеме вестта за смелата тревна маймуна, която се представяше за дълго куче?

Когато влезе в двора на пощенската станция, Нобуро се изненада от многото натоварени каруци, някои от които му изглеждаха познати. До тях стоеше закрита носилка. Той подаде юздата на една от червените превръзки, слезе от коня и тръгна гордо към верандата и терасите на пощенската станция, като оглеждаше лицата на всички срещнати. Едно от тях бе на господаря на конвоя, който неговите ронини бяха нападнали! Свещени ками! Той беше спрял да нощува тук!

Нобуро знаеше, че няма опасност да го познаят и да го обвинят в бандитизъм. По време на нападението той беше маскиран и облечен с дрипи като разбойник. Но какво странно съвпадение! Като се обърна, се изненада още повече — само на метър от собствения му кон двете прислужници виетнамки помагаха на маскираната куртизанка да слезе от една джинрикша.