Майсторите на желязо

— Изненадвате ме, капитане — отвърна Стив. — Вие казвате, че сте самурай… но благородните воини на Ни-Исан взимат ли жени за пленници? И може ли някой да повярва, че вие бихте жертвали тридесет до четиридесет от доблестните си мъже, за да постигнете такава безполезна печалба? — Той видя изненадата в очите на Нобуро и добави: — Аз видях как загинаха от ръката на техните преследвачи в долината на реката. Самураи със същия произход като мъжете, които намериха смъртта си тук.

Джапът се намръщи.

— Съдбата на моите сродници не е твоя работа, тревна маймуно. По-добре да поговорим за твоята съдба.

Стив остави празната чаша и се поклони.

— На вашите услуги, капитане.

— Тревна маймуно — започна Нобуро, — аз се намирам в, хм… — Той млъкна и затърси в ограничените си познания по бейсик точната дума — деликатно, хм… положение. Ти спаси мнозина тук от сигурна смърт. В частност моята жена и сина ми Итада. Тъй като си направил това, рискувайки собствения си живот, аз съм ти задължен с дълга на честта… от който мога да бъда освободен само като извърша подобно действие. Разбираш ли ме?

— Да. Какъв е проблемът?

— На тревните маймуни е забранено под заплаха със смъртно наказание да носят оръжие в Ни-Исан. И още по-голямо престъпление е за роб да убие майстор на желязо… особено самурай. От това възниква конфликтът. Докато дългът на честта остава, хм… неиздължен, аз съм длъжен да защитавам живота ти… дори с цената на собствения си живот. Но, също така, ти не можеш да останеш ненаказан.

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Стив. — Тежка дилема.

— Тежка?

— Трудна. Неприятна.

— Да… — Нобуро пак подаде чашата си да му я напълнят. — Тежка и за двама ни, тревна маймуно. Щеше да е много по-добре, ако беше оставил жена ми и сина ми да загинат от меча на самурая.

— Не разбирам.

— Задължението към по-низшата личност — особено роб, води до загуба на престиж. Единственото достойно решение за самурая в такава ситуация е да умре от собствената си ръка. И на семейството му също.

— Това е лудост — каза Стив. — Трябва да има друг начин.

— Има — отвърна Нобуро. — Ти можеш да убиеш себе си.

— Да убия себе си?

— Да, сега. — Нобуро измъкна късия си меч, наведе се напред и го постави почтително пред Стив. — Твоята смърт от собствената ти ръка ще ме освободи от дълга на честта и ще премахне срама от моето семейство. Самураите на Се-Ико също ще бъдат отмъстени. Удовлетворително, хм… решение за всички.

„С изключение на мен“ — помисли си Стив. Нищо чудно, че жената на Нобуро не изглеждаше много радостна.

„Загуба на престиж“… за какво, по дяволите, беше всичко това? Някой се пресегна да му напълни чашата. Стив сложи дясната си ръка върху нея, притисна я към пода и махна с лявата си ръка към Нобуро.

— Задръжте за минутка. Погрешно сте разбрали всичко това.

— Как така?

— Първо, аз не съм роб… и второ, като воин аз не можех да гледам безучастно как избиват синове на самураи… и трето, позволявам си да предложа, капитане, убиването на самурай да се счита за престъпление само от онзи, който спазва законите.

Нобуро кимна спокойно, после преведе на другарите си смелия отговор на Стив. Той предизвика бурен смях и пляскане с ръце по бедрата. Когато веселието стихна, Небуро се обърна към Стив с лека усмивка.

— Добре казано, тревна маймуно. Но сега имаш друг проблем. Ако не си роб… какво правиш тук?

Това беше критичният момент. Стив пое дълбоко дъх и отговори:

— Дойдох да предотвратя една война между два народа.

Нобуро потисна изненадата си и се засмя.

— Между Синовете на Ни-Исан и тревните маймуни?

— Не, капитане. Между Синовете на Ни-Исан и Федерацията. Воините от света под пустините на юга.

Слабата усмивка изчезна от лицето на Нобуро.

— Дългите кучета отварят война на тревните маймуни. Защо изпращат теб като пратеник на мира?

Стив изправи гръб и погледна главатаря на ронините право в очите.

— Аз не съм мют, капитане. Аз съм облачен воин от федерация Амтрак. Един от хилядите, чиито небесни колесници ще затъмнят небесата на Ни-Исан и ще хвърлят огън върху земята, ако враговете, които се крият сред вас, не ни бъдат предадени.

Объркването на Нобуро изглеждаше истинско.

— Какви врагове?

— Аз търся маскираната жена, която сте отвлекли от пътния конвой, и нейния другар, който се намира в място, наречено Херън Пул, в земите на Източното море.

Нобуро го гледа известно време невъзмутимо, след това взе късия си меч и издаде една дълга заповед на японски. Хората му станаха и един подир друг излязоха; останаха само двама да седят от двете му страни и трети на пост до входа на пещерата.

Стив се усмихна вътрешно. Програмата му действаше.

Главният ронин опъна рамене и лицето му стана строго.

— Имаш ли начин да потвърдиш думите си?

— Да. Но ще ми трябва ножът, който ми взехте.