Майсторите на желязо

Не се наложи обаче да го издържи дълго — долната половина на неговата врата се отвори и му заповядаха да излезе. Готов за някакво физическо насилие, той излезе на четири крака — и не беше разочарован. Някой го ритна по ръцете, после го изрита в бедрото и го събори в калта. Началото не изглеждаше обещаващо, но следващият поток от удари показа, че всъщност не искат да го наранят сериозно. Ако четиримата въоръжени динки искаха да потрошат малко кости, биха могли да го направят съвсем лесно. Не. Те просто искаха да нарушат хладнокръвието му. Да му покажат кой командва тук.

Ухилени, те го изправиха на крака и го повлякоха нанякъде. Стив не можеше да види много извън кръга светлина от люлеещите се фенери, но изглежда, всички следи от безсмисленото клане бяха премахнати. Поведоха го по няколко грубо изсечени стъпала нагоре към терасата, свързваща втория ред пещери, и го изправиха пред главатаря. Той седеше кръстато на рогозка, постлана до страничната стена. С него имаше още десетина души. Пещерата беше осветена от няколко жълти фенера, въздухът беше наситен с пушек и Стив се закашля.

Неколцина от динките имаха лули като онази, използвана от Мистър Сноу. Не пушеха рейнбоу, но Стив надуши, че към сместа е добавено малко количество от тревата. Свирепата банда пиеше от бледожълтата течност, с която го беше почерпил Сайд-Уиндър — саке. Динките го натиснаха да коленичи пред главатаря и си взеха от питието.

В светлината на случилото се следобеда всички изглеждаха доста весели, но Стив почувства скрито напрежение. Веселата атмосфера бе някак крехка и той имаше чувството, че те могат — със същата веселост — всеки момент да го заколят. Помнеше предупреждението на Мистър Сноу да избягва да ги гледа продължително в очите и се опита да не се взира в странните им безкосмени лица и тъмните им като черни скъпоценни камъни очи. Гледаше стената зад тях и се постара да запази спокойствие.

„Хайде, Брикман! И преди си бил притискан в ъгъла. Можеш да накараш тези хора да сведат поглед. Те са като птици, предвещаващи смърт. Покажи се слаб и беззащитен и ще са готови да те убият. Ти вече им показа, че си важна личност. Бъди силен!“

Главатарят изпразни чашата си и протегна настрана ръка някой да я напълни.

— Имаш ли име, тревна маймуно?

Стив го погледна право в очите и каза:

— Да. Брикман.

— Бр-брик-ман-ъх…

— Не, цялото име е една дума. БРРикмаНН.

— Аха… Брикман-ъх.

— Правилно.

Мускулестият джап щракна с пръсти и посочи Стив. Една ръка се протегна отляво и пъхна под носа му чаша саке.

— Предпочитам нещо за ядене.

— По-късно. Може би. Първо ще пием за твоя кураж, после ще говорим. А след това… кой може да каже?

Един от динките каза нещо. Всички се засмяха.

— Какво е толкова смешно? — попита Стив.

— Той каза, че може да изгубиш апетит.

„Кристо… какво страхотно чувство за хумор…“

Стив взе предложената му чаша и я вдигна на нивото на тази в ръката на джапа.

— Канпай!

Стив се досети какво казва джапът и изпи съдържанието на чашата на една глътка.

При запознаването му със сакето Сайд-Уиндър беше пропуснал да го предупреди за въздействието, което алкохолът може да има върху централната нервна система, когато се пие на празен стомах. То експлодира в него като малка бомба. Стив почувства в хранопровода му да се надига топлина, ушите му пламнаха. Всичко пред очите му се замъгли. Той завъртя рязко глава в усилие да проясни мозъка си и със силата на волята си се съсредоточи.

Трябваше да погледне косо, за да вижда право, но когато мъглата се разсея, почувства мозъка си по-остър, а себе си — изключително уверен и напълно безстрашен.

Стив удостои домакина си с грациозен поклон.

— Ще ми бъде ли разрешено да знам с кого имам честта да говоря?

Джапът се поколеба. Може би за първи път един мют му задаваше въпрос.

— Аз съм самурай. Капитан Нобуро Нака-Джима.

— Тогава позволете ми да ви поздравя, капитане. — Стив отново се поклони, после, когато се изправи, погледна Нобуро в очите. — И на кой господар служите?

Нобуро обмисли отговора си. Тревната маймуна щеше да си плати скъпо за нахалството, но най-напред трябваше да му зададе лично няколко въпроса, колкото и неприятно да беше това. Отговорите можеха да са неприятни и можеха да се използват и от други, но самурайската чест го задължаваше да ги зададе. Причината, поради която този чужденец сега седеше пред него, вместо да бъде одран жив и рязан парче по парче беше, че той собственоръчно е победил седем от самураите на Се-Ико. Колкото и благородни да бяха мотивите му, накрая той трябваше да бъде убит, но неговият вдъхващ уважение кураж, уменията му като боец и гордото му държане изискваха известно уважение към него.

— Ние нямаме господар — каза накрая той. — Господарят Нака-Джима е мъртъв, семейството му е лишено от владение. Ние сме ронини. Скитници, които не зависят от никого.