Майсторите на желязо

От онова, което му беше казал Сайд-Уиндър, Стив знаеше, че животът на един трекер — или мют — не струва и соево зърно. И все пак тя беше тук — мютка, която не струваше повече от един трекер — нагиздена като майстор на желязо от висок ранг и с две прислужнички.

О, да… наистина беше станало нещо. Имаше много, което Стив трябваше да узнае, но големият въпрос беше — може ли да влезе в играта и да обърне ситуацията в своя полза?

Два приближаващи се фенера хвърлиха топла светлина през летвите. Стив зърна четири оранжеви лица, оградени с кичури мютска коса. Четири сурови лица от свирепата банда. Клиъруотър бързо смъкна качулката над лицето си и си сложи ръкавиците. Джапите спряха пред вратата на съседната клетка и извикаха нещо на японски. През пролуките в плета Стив видя миниатюрните пазачки да си връзват очите една на друга. Щом бяха готови, ги отведоха.

Тъмнината отново ги обгърна; Стив коленичи с лице към преградата и пъхна пръсти през пролуките на плета. Средните му пръсти влязоха само до второто кокалче. Чу се шумолене на дрехи — хладно шумолене на богат копринен брокат.

Сега тя беше свалила маската, както и ръкавиците. Целуна върховете на пръстите му, след това плъзна лицето си по тях. Тънките й пръсти се промушиха през междините и докоснаха носа му, после погалиха устата. Той лекичко ги захапа един подир друг.

— О, облачни воине — шепнеше тя. — Ако знаеш колко копнеех за този миг.

— Аз също — отвърна Стив. — Единственото, за което си мечтаех, бе да съм сам с теб в тъмното, но… не точно това имах предвид.

— Бъди търпелив, любими. Нашето пътуване току-що започна.

„Да… Въпросът е къде отиваме?“

Стив видя да се приближава фенер — един мъж го държеше високо.

— Внимавай, някой идва!

Двамата се отдалечиха от преградата. Стив погледна през пролуките на вратата. Джапът носеше маска като самураите при търговския пункт, но Стив го разпозна по телосложението. Беше якият човек, заповядал да го хвърлят в дранголника. Той свали мандалото на другата клетка, влезе и затвори. Стив се държеше доста назад, но можа да види как Клиъруотър — беше си сложила маската, качулката и ръкавиците — се затътри на колене да поздрави посетителя.

Джапът премести фенера в лявата си ръка така, че от мястото, където се намираше Стив, се виждаше силуетът на Клиъруотър.

— Стани.

Тя стана.

— Свали връхната дреха…

Клиъруотър развърза яката, която държеше качулката плътно около краищата на бялата й маска, вдигна я над косата си и я пусна назад. След това развърза предницата на наметалото и го свали. Отдолу се откри дълга роба с три четвърти ръкав, яка, закриваща красивата й шия, и широк колан, увит около кръста и корема и завързан с голяма панделка на гърба. Белите ръкавици, които скриваха прекрасните й ръце, стигаха до под ръкавите на робата.

— Сега ръкавиците и маската.

Клиъруотър ги свали и остана с наведена брадичка. „Какво смята да прави този мъж? — чудеше се Стив. — Стриптийз?“ Обхвана го неочаквана, ирационална гневна вълна пред предстоящото посегателство над онова, което беше запазено за него. Ирационална за Стив, защото ревността и силното чувство на собственост бяха още две от думите-концепции, които не влизаха в речника на Федерацията. Както когато се влюби и не можеше да опише чувството си, той не знаеше какво го измъчва.

Джапът вдигна фенера, повдигна брадичката на Клиъруотър и огледа внимателно лицето и шията й. После отиде зад нея, погледна врата й, прекара пръсти по корените на вдигнатата й нагоре коса, след това отново отиде пред нея и разгледа ръцете й.

— Сега се облечи както преди.

Той мълчаливо наблюдаваше как Клиъруотър отново се превърна в жената с бялата маска, после, когато тя коленичи покорно пред него, изсумтя одобрително, излезе и сложи мандалото.

„Аха — помисли Стив. — Значи ето как стои работата. Само шефът знае истината. Останалите от бандата са просто охрана.“ Когато светлината намаля, той се премести към преградата, Клиъруотър също.

— Ти беше на един от корабите с колела, нали? — прошепна тя.

— Да. Откъде разбра? И защо шепнеш?

Тя леко повиши глас.

— Почувствах присъствието ти скоро след като слязох на брега.

— Ти… ти си била на един от корабите? — заекна Стив. — Ти всъщност си дошла при търговския пункт?!

— Мистър Сноу не ти ли каза? Не ти ли показа кутията?

— Каква кутия?

— Кутията със скритите картини, които трябваше да те водят към мястото, където държаха мен и Кадилак. Дадох му я през нощта, преди да отплуваме за Ни-Исан.

Стив започна да разбира.

— Когато той се върна от кораба на Яма-Шита…

— Да… с Ролинг-Стоун и Мак-Трак.

Стив отговори с въздишка.

— Значи това е имал предвид. Подтикна ме да свърша работата по по-трудния начин. Когато го видях да се връща, бях на борда на един от корабите. Намерих едно място, на което се скрих, и останах там, докато не хвърлихме котва в Пи-саба. — Стив не разказа други подробности. — Знаеше ли древния, че ще те види?