Майсторите на желязо

Притвори вратата и я подпря с един камък, та да има достатъчно място да се промуши в случай, че му се наложи да излезе бързо. Досега беше оставил конят да го носи в избрана от него посока и чрез съчетание от късмет и обстоятелства беше успял да остане върху седлото, без да изпадне в беда. Но вече трябваше да внимава. Познанията му за конете не се простираха по-далеч от това, че имат четири крака, ядат трева, пият вода и е абсолютно убийствено да се яздят, но беше достатъчно умен да разбере, че настояването на животното да мине през вратата в скалата се дължи на инстинкт за завръщане у дома. Пътят, по който бе тръгнал, можеше да води само до едно място — скривалището на преследваната банда. Не беше необходимо да си завършил летателната академия, за да го разбереш. Но това очевидно заключение водеше до друг въпрос. Имаше ли някой тук?

Отговорът — ако беше положителен — вероятно щеше да се появи всеки момент. Конят, на който той с радост видя гърба, щеше — ако това вече не беше станало — да привлече вниманието на хората, които бяха там. И тъй като животното не би могло да отвори вратата само, някой — дали движен от празно любопитство, или от загриженост — щеше да дойде да потърси конника. Още една лоша тактическа грешка. Но пък нали затова беше оставил вратата полуотворена. Прецени възможностите. От начина, по който вървяха нещата, когато напусна долината, беше много малко вероятно някой от преследваните да е успял да се прибере. Следователно оставаше тяхната резервна група, или поддръжниците им, ако имаха такива, или… може би слуги. Роби, мюти от Плейнфолк, които можеха да му помогнат. Нетърпението на коня да тръгне по прохода беше доказателство, че отпред има нещо. И беше глупаво да измине целия този път, без да разбере какво е. Особено след като беше изтърпял такова голямо неудобство. Една изоставена база можеше да му донесе много печалби. Храна например. При тази перспектива устата на Стив се напълни със слюнка. Нямаше полза да стои тук. Разстоянието между стените беше по-малко от дължината на тоягата му и без място, където да се скрие, щеше да е лесна цел за някой стрелец. Трябваше или бързо да се оттегли, или да продължи напред, с надеждата, че ще има по-голям простор за маневриране.

Като действаше в съответствие със сентенцията, че нападението е най-добрата защита, Стив бързо тръгна напред, стиснал тоягата. Петдесет крачки го изведоха на дневна светлина отвъд падналата скала, която беше превърнала цепнатината в тунел; още тридесет крачки и той се изправи пред удивителна гледка. Планината с плосък връх имаше кух център, приблизително кръгъл участък с паднали в него камъни. Стив се изкатери върху скалите отляво и набързо огледа сцената.

Стените на котловината се издигаха стръмно нагоре като страните на Тенеси Вали Дийп — жилищната шахта в Рузвелт/Санта Фе, където живееха близките на Стив. Сходството се подсилваше от трите реда пещери, разположени над неравния каменен под. Дали бяха човешко дело, или естествени, беше трудно да се каже, но мрежата от наклонени плоскости и тераси, позволяващи достъп до по-горното ниво, несъмнено беше дело на майсторите на желязо — и десетки от тях пъплеха наоколо.

Конят, който го беше довел в сърцето на Голямото Д, вървеше бавно към отсрещния край на котловината. Стив се сви в една дупка, образувана от три масивни блока. Няколко джапи изтичаха да посрещнат изтощеното животно.

„Браво, Брикман! Този път наистина надмина себе си…“ Той огледа скалите горе за стражи. Никой. Никаква опасност отгоре. Всъщност ако имаше някой на върха на Голямото Д, на вратата щеше да го спре комитет по посрещането. А ако го бяха хванали с кон, шлем и меч на един от техните, най-вероятно щяха да разберат как стоят нещата и щяха да го убият.

За да предотврати всякакви по-нататъшни недоразумения, Стив пъхна шлема и провисналата коса в една пукнатина наблизо и меча в друга. Преодолял началния шок от последния неочакван обрат на изпълнения със събития ден, умът му започна да регистрира подробностите.

Доколкото можеше да прецени, имаше само четирима здрави мъже; един пети, подпомогнат от друг, шести, който носеше на главата си нещо като превръзка, накуцваше с помощта на тояга към една възбудена група около коня. Всички останали — петдесет-шестдесет души — бяха жени и деца на различна възраст, някои с бебета на ръце. Нямаше нужда да ги брои. Важно бе единствено, че са адски много.

Стив се прости с перспективата за вкусна гозба и приятна нощ, прекарана на легло, и започна да се измъква от скривалището си. Двама от здравите мъже вече крачеха целенасочено към входа, тоест към него, следвани от две жени и няколко деца.

Беше време да излезе. Когато откриеха, че липсващият конник не лежи в прохода и вратата е открехната, щеше да се вдигне тревога.