Майсторите на желязо

Пейзажът пред него му напомни за гледката от скайхока. Мислите му се върнаха към моментите на опасност, които беше споделил с Макдонъл и с останалите от екипажа. Джоди Казан, неговият командир, отвята от палубата, обвита в бяло, горещо огнено кълбо, докато се опитваше да кацне със своя скайхок в разгара на бурята. Гас Уайт, който беше отлетял и го бе оставил да умре в горящата нива. И останалите от въздушното звено, които загинаха през същия съдбовен ден. Бъкър и Йейтс, изгорели като нощни пеперуди в пламъка, когато бяха ударени от светкавица. Уебър, убит на площадката за излитане. Колфийлд, изваден от кабината с глава, проводена от стрела от арбалет, и очи, увиснали от очните кухини. Райън, пикиращ към земята, изгорен от собствения си напалм. Фазети и Нейлър, които, обхванати от внезапна лудост, бяха стреляли един срещу друг и се бяха свалили.

Джоди, с обезобразени от изгарянията лице и шия, беше извадила късмет и оцеляла с помощта на ренегатите. Но щастието й свърши едновременно с тяхното. Сега тя беше в ръцете на майсторите на желязо и на път за Херън Пул. Преди М’Кол да я хванат и да я предадат, тя беше спасила живота на Стив и той беше решил да я освободи заедно с Кадилак и Клиъруотър — точно както се беше заклел да си разчисти сметките с Гас Уайт. И с другите. С хората, които се бяха наговорили да го лишат от наградите при завършване на Академията — нали по право се падаха на него. Споменът за тези несправедливости и за циничния начин, по който беше притиснат със заплахи срещу Роз, стегна сърцето му.

Толкова много сметки за уреждане. Оставаше още толкова много да направи…

Конят излезе над линията на дърветата и Стив погледна надолу. По-голямата част от склона беше закрита от дървета, но той видя вълните в потока, където преследвачите го бяха пресекли. От опита си като летец прецени, че е на около осемстотин фута над него. Конят продължи да върви по една все по-стръмна пътека през шубраци, прилепнали като червена пяна към замръзналия водопад паднали камъни.

Дърветата и скалите не плашеха Стив. Той не се страхуваше от височините — за него да лети като птица беше най-голямата радост. Вярно, сега ръцете му не бяха на лоста за управление, а балансираше върху гърба на странно животно, което всеки момент можеше да се спъне и да падне. От тази тревожна мисъл плюс постоянното олюляване определено му се повдигаше. На няколко пъти му се наложи да слиза от коня, за да задържи жлъчката и змийската си закуска, които се надигаха в гърлото му.

Конят бавно продължаваше към източната страна на каменната кула. Стив вдигна глава и огледа потъмнялата от времето скала. Голямото Д изглеждаше непристъпна — като човека, на когото я беше нарекъл. Животното сигурно знаеше какво прави, но доколкото Стив можеше да види, горе нямаше нищо и нямаше никакъв начин да се качи, освен да слезе от коня. Имаше впечатлението, че конят е стигнал до същото заключение — определено не беше във форма да се изкачи повече. Темпото му намаля до тежко пристъпване, главата му увисна. Все по-често се спъваше и Стив се олюляваше на седлото — но не се отказваше. Някакво учудващо упорство тикаше изтощеното животно напред и нагоре. Стигнаха някакъв тесен пролом. Вече бяха подминали няколко, но конят навярно знаеше какво търси.

Стив погледна назад. По груба преценка сега бяха на хиляда фута височина и се бяха изкачили на приблизително две трети до върха. След като влязоха в пролома, единственото, което можеше да види, беше само небе и съвсем скоро дори и то не се виждаше. Намираше се в дълбока цепнатина, която се простираше в скалната кула по целия път до върха. По друго време и на друго място това беше нещо, което Стив може би щеше да е изкушен да изследва — с изключение на една тревожна подробност. По време или след възникване на цепнатината скала, тежка неколкостотин тона, се беше откъснала и сега се издигаше на петдесет стъпки над тясното дъно. Скалният таван се поддържаше от огромни скални блокове, но трябваха само няколко значителни труса от така наричаната от мютите „земна гръмотевица“ и всичко щеше да се срути.

Без да обръща внимание на опасността, конят тежко мина през стръмните завои. Докато навлизаха все по-дълбоко в търбуха на планината, оловен мрак замести последните следи от дневна светлина, назъбеният таван от скални блокове ставаше все по-нисък и по-нисък и накрая застрашителната грамада бе само на няколко стъпки над главата на Стив. Привел се над седлото, след още няколко завоя Стив се изправен пред каменна стена. Пътят беше задънен.

Разкошно… Нямаше място дори да обърне коня. Кой педал трябваше да натисне или коя ръчка да издърпа, за да включи на задна скорост?