Майсторите на желязо

Пролуките между листата му позволиха да хвърли поглед върху конниците, докато те преминаваха отдолу, приведени ниско над конете си. Лицата и ръцете им бяха оплескани с кал, дрехите им бяха най-различни — като тези на ренегатите на Малоун. Някои носеха доспехи, но никой, изглежда, нямаше пълен комплект. Двама-трима имаха малки квадратни щитове на гърба. Повечето бяха с шлемове — някои с широки периферии и рога или полумесеци отпред. Други носеха дълга до раменете коса и превръзки от плат. Всички имаха извити мечове — самурайско оръжие — плюс най-различни други оръжия: копия, алебарди, двуостри брадви и лъкове и стрели. Бяха ли разбойници? И майсторите на желязо ли имаха свои нарушители?

Стив се качи на един по-висок клон и видя другата група да препуска по същата малка просека. Последният се беше обърнал и крещеше дрезгаво на неразбираемия език на майсторите на желязо. От жестовете му беше ясно, че подканя свой другар. Той спря за момент, изпотеният му кон удряше нервно с копито в земята, после препусна напред. След няколко секунди Стив съгледа друг конник. Неговият кон беше преминал в тръс и той се беше свил на седлото, две стрели от арбалет стърчаха от гърба му. „Сигурно много го боли“ — помисли той. Конникът отмина, после се чу глухо тупване.

Стив се наведе от клона и го видя да лежи до едно дърво. Шлемът и дългата коса в него се бяха търколили на земята и Стив видя съвсем плешивата му глава. Останал без ездач, конят се въртеше наоколо и пръхтеше. Стив беше обзет от странно чувство. „Това трябва да е съдба“ — помисли си. Беше пълна лудост. Безумие. Но един глас, който не беше неговият, го подканяше: „Бързо! Преди да е станало късно!“ Умът му се съпротивляваше: „Но аз не знам как се яздят тези животни!“ „Няма значение — каза гласът. — Просто го направи!“

Той скочи от дървото и погледна майстора на желязо. Беше паднал по гръб и лакираните дървени стрели се бяха счупили под тежестта му. Върховете им стърчаха от гърдите му. Не беше мъртъв, но скоро щеше да умре. Стив взе меча му, след това вдигна шлема с дълга коса и го сложи на главата си. Притегна плетената връзка под брадичката си, хвана юздата на коня, пое дълбоко дъх и се метна на гърба му.

„Добре, Небесна майко, да тръгваме!“

Конят препусна и Стив заподскача на седлото като топче за пинг-понг. Но Мо-Таун — или някое друго добро божество — го задържа на седлото, докато краката му намериха стремената; някакво вродено чувство за ритъм му помогна да влезе в такт с коня. Онова, което Стив желаеше повече от всичко, беше конят да спре и той да слезе, но не знаеше кой бутон да натисне. Алтернативата беше да скочи, но това беше рисковано — конят препускаше твърде бързо. Ако паднеше под копитата…

Прогони тази мисъл от ума си. Беше ясно, че е направил сериозна тактическа грешка. Беше се качил на дървото, за да избяга от бандата преследвачи, а сега беше по петите им! В интерес на истината това не беше по негово собствено желание. Всичките му сили бяха съсредоточени да се задържи на седлото и да не закачи юздите за някой клон. Нямаше начин едновременно с това да направлява коня — дори ако знаеше как. Всъщност Стив беше изгубил управлението и се беше вкопчил в седлото. Краката му непрекъснато изскачаха от стремената и всеки път, когато се удареха в хълбоците на коня, той неудържимо се хвърляше напред. Кристо! Какво, по дяволите, беше убедило майсторите на желязо да използват такива капризни средства за транспорт? Нищо чудно, че нямаха коса. Сигурно им бе окапала, докато разберат как да се държат върху гърба на такива проклети същества. Но все пак конете предлагаха и някои предимства: ако трябваше да изминеш голямо разстояние, по-голяма част от усилията за това бяха техни. Но, аууу — как болеше! Мускулите на бедрата му бяха като пренатегнати струни и всеки път, когато задникът му се удряше в гърба на коня, той имаше чувството, че в гръбначния му стълб се забива нажежен до червено нож. Но това беше нещо, с което можеше да се справи. Онова, което го тревожеше най-много, беше фактът, че сега той беше месото в сандвича: ако се опиташе да забави коня, преследвачите щяха да го настигнат; ако яздеше много бързо, щеше да попадне в ръцете на гонената банда.

Без да подозира за проблемите, които създава на конника, конят галопираше през гората, като сигурно следваше някаква своя вътрешна карта на маршрута. Което показваше, че животното не е толкова глупаво, колкото изглежда — макар че изобщо не го беше грижа за ездача. Лицето и крайниците на Стив бяха ожулени и кървяха от ударите на храстите и клоните по пътя. Препускането напред към свободата вземаше жертви и от коня — той дишаше тежко, потрепващите му хълбоци се покриха с пяна, но по някакъв начин намираше сили да продължи да препуска миля подир миля, движен от същия стаден инстинкт, който Стив беше видял при бързокраките и бизоните. Конник и кон бяха обладани от една и съща неотложна нужда да стигнат до някое безопасно място. Но къде можеше да е то?