Майсторите на желязо

Стив малко се притесни от този отговор, но ронинът също беше проявил известно нежелание, когато му беше показал ножа. Стив си спомни, че според Сайд-Уиндър джапите нямали електричество. Добре. Мютите също нямаха. Но тези хора бяха различни: те се бяха захванали да правят нещо голямо. И сигурно много искаха да го разберат, но създаваха впечатление, че не се интересуват. Може би просто се страхуваха от нови идеи — както М’Колите не искаха пушките им.

Нямаше значение. Ако не можеше да заслепи този човек с наука, имаше и други козове.

— Този цвят на кожата се сваля. Но ми трябва малко вода и едни листа от торбата ми.

Тоширо погледна ронина. Нобуро стана и излезе.

Когато плъзгащата се врата се затвори зад него, Тоширо каза:

— Какво друго знаеш, облачни воине?

Стив вдигна очи, поколеба се за момент, след това реши да се довери на предчувствието си.

— Знам, че вие и самураят капитан служите на шогуна и че има такива, които искат да го свалят. Господарят Яма-Шита е един от тях, приятелят му Мин-Орота също.

Очите на Тоширо не разкриха нищо.

— Продължавай…

— Ако съм прав, може би ние с вас можем да сключим сделка.

— Каква сделка?

— Аз съм изпратен тук да спра мюта, който строи летящи машини за господаря Мин-Орота.

— Да го спреш… искаш да кажеш да го убиеш?

— Заповядано ми е да върна него и неговата придружителка живи, ако е възможно. Ако ли не… — Стив вдигна рамене. — Ако аз не успея, Федерацията ще прибегне до други… по-разрушителни средства. Ние не искаме конфликт, но не можем да позволим да имате планери. Възможно е също онова, което става в Херън Пул, да не намери широка поддръжка от онези, които представлявате вие. Ако е така, вие може би ще разберете, че е от полза за всички заинтересовани на това да се сложи край. Завинаги.

— Ммммм… интересна мисъл. Предложение ли очакваш от мен?

— То ще спести на всички много неприятности.

— Кой ти даде цялата тази информация? Моят самурай?

Стив поклати глава.

— Той ми каза само, че името му е Нобуро Нака-Джима. И нищо друго. Не беше необходимо. Федерацията има уши и очи по цялото небе. — Това си беше чиста измислица, но Стив беше по-близко до истината, отколкото предполагаше.

Нобуро се върна с ведро вода и торбата на Стив. Когато го развързаха, Стив разпери пръстите на лявата си ръка към човека в черно и каза:

— Изберете един.

Тоширо не каза нищо. Стив смени ръцете и тогава джапът посочи средния пръст.

— Този.

Стив извади едно от петовърхите розови листа от торбата, намокри го, после го смачка с лявата си ръка. Пъхна средния си пръст във ведрото и го изтърка енергично. След няколко изплаквания от боята не остана нищо. Той протегна ръка, стисна юмрук и показа средния си пръст на Тоширо.

Пратеникът, който сигурно не знаеше символичното значение на жеста, гледаше мълчаливо пръста с розова кожа.

— Удовлетворен ли сте?

С голямо усилие Тоширо успя да овладее гнева си. С удоволствие би отсякъл ръката на облачния воин, за да го накаже за нахалството му, но това не беше възможно. Още не, във всеки случай. Но трябваше да даде на този чужденец да разбере, че няма работа с невежа.

— Не ми навирай средния си пръст в лицето!

— Смаян съм, че владеете не само говоримия ни език, но и езика на жестовете. Не исках да ви обидя.

— Стига глупости — каза Тоширо. — Аз не съм от Федерацията, но разбирам, когато някой се опитва да ме прави на глупак.

На Стив му оставаше само едно: да се поклони почтително.

— Добре — каза Тоширо. — Ти имаш кожа и лице на дълго куче. Но същото е валидно и за жената, която търсиш. Тя е била боядисана като теб.

— Вярно. — Стив посочи рисунката на ръката си. — Това е направено специално за мюти — за да прикрие онези, които са родени с чиста кожа.

— За нещастие разполагаме само с твоята дума за това.

Стив вдигна рамене. Отношението на този човек беше започнало да го нервира.

— Жалко, че самураят капитан пусна жената да си отиде. Ако беше тук, тя щеше да докаже, че говоря истината.

Пратеникът помисли върху отговора на Стив, после погледна към ронина. Нобуро отговори с леко кимване.

— Добре. Ще видим какво има да каже тя.

Беше ред на Стив да се изненада.

— Тя е тук?

— Да. Днес имаш късмет.

Наистина умен човек.

Тоширо се обърна към ронина и отново заговори на японски.

— Доведи веднага жената тук и я дръж в съседната стая, докато не я извикам да я разпитам.

— Да вържа ли ръцете на чужденеца? — попита На-буро също на японски.

Тоширо потисна усмивката си.

— Не. Той е пепелянка, но мисля, че зная как да се справя с него. Ако намерим начин да го сложим в пазвата на нашите врагове, той — може да ни бъде от голяма полза.

— А след това?

— След това с голямо удоволствие лично ще извадя отровните му зъби.

Когато не разбираш езика на противниците си, е все едно да играеш „Застреляй мют“ с вързани очи. Стив гледаше как Нобуро се поклони и след това тръгна към вратата. По някаква причина тези хора сваляха обувките си всеки път, когато влизаха вътре. Той също беше накаран да остави своите на верандата. Странни хора. Стив се обърна към мъжа в черно и се зачуди как ли изглежда лицето му.

— Вижте… мога ли да говоря откровено?