Майсторите на желязо

През по-голямата част на деня Стив беше държан завързан и с кърпа на очите. От непонятните за него разговори беше разбрал, че го пазят двама джапи; можеше да чуе и приглушените гласове на хора, които се движеха отвън, но за него нищо от това нямаше никакъв смисъл. Единственото, което отбелязваше минаването на времето, бяха купичките ориз със зеленчуци отгоре. Донасяха му ги през няколко часа, развързваха дясната му ръка и я насочваха към купата, поставена на пода между коленете му. През това време Тоширо разработваше следващите ходове. Когато изясни всички подробности и вече знаеше какво да каже на облачния воин, той отиде в стаята, заета от червените превръзки, и им нареди да пазят отвън, докато разпитва затворника.

Преди да премине на бейсик, пратеникът нави две малки памучни ленти и ги пъхна в устата си, за да промени гласа си. Представи се за доверен човек на Нобуро и на мъжа в черно и изложи плана си за действие. Облачният воин слушаше внимателно и не зададе нито един въпрос, нито изрази някакво възражение. Пратеникът намери тази нова сдържаност за толкова необичайна, че се почувства задължен да подсили възможните опасности, като подчерта моментите, на които смяташе, че трябва да се обърне особено внимание. Брикман прие тези бележки по същия безразличен начин и отхвърли възможните проблеми с думите: „Да стигнем дотам, пък тогава ще му мислим“.

Увереността на пленника беше поразителна. Тоширо разбра, че трябва да внимава: да не допусне да бъде подведен от собственото си чувство за превъзходство и да не подценява този младеж с лоши маниери. Брикман можеше да идва от различен свят с напълно различни ценности, но беше надарен с интелигентност, която беше толкова проникваща и непочтена, колкото и неговата. Пратеникът продължи да описва своя план за включване на Стив в трудовата система на пощальоните. Щом бъдел регистриран, щели да се направят постъпки за незабавното му прехвърляне към главното правителствено пощенско депо във владенията на господаря Мин-Орота. Това щяло да му позволи да се движи открито и законно из Ни-Исан.

Херън Пул било на четиристотин мили от сегашното им местонахождение. Пътуването щяло да продължи няколко седмици, защото в новата си роля Стив трябвало да пренася поща по определен маршрут. Но щял да е в центъра на действието, прикрепен към резиденцията на генералния консул Накане То-Шиба — към чиито копнеещи ръце сега пътуваше Клиъруотър. Щял да доставя и да събира писма от Херън Пул, където неговата главна цел, Кадилак, усилено строял малка флотилия летящи коне.

Следващата среща, обеща Тоширо, след като Стив се присъединял към пощенския състав на генералния консул, щяла да бъде във владенията на Мин-Орота. След като ситуацията се преценяла, двамата щели да обсъдят как Стив би могъл да свали маскировката си на тревна маймуна и да се присъедини към екипа в Херън Пул като дълго куче.

— Ами ако ми се наложи да вляза във връзка с вас преди това?

Тоширо бе очаквал този въпрос.

— Не може. Оттук нататък аз ще мога да се свързвам с теб, но ти не.

— Разбирам… Мислех, че работим заедно.

— Работим заедно, но трябва да е така, приятелю. Не се тревожи. Ще имам грижата някой да те следи. — Тоширо лъжеше. Той не можеше да изпрати шпиони във владението на Мин-Орота — беше много рисковано. Но нямаше да навреди, ако облачният воин си мисли, че там ще е под наблюдение. Това може би щеше да сведе до минимум шансовете за опит за измама.

— За днес толкова — каза Тоширо. — Трябва да отидем в Ари-дина да се регистрираш като пощальон. Там се намира генералният консул на това владение. След това те оставям сам. Ако си мериш приказките, няма да имаш никакъв проблем.

— Ще се постарая да го запомня. Това, хм… място, където отиваме… много далеч ли е оттук?

— Петдесет мили. — Една тревожна мисъл мина през ума на Тоширо. — Могат ли дългите кучета да тичат толкова? След като си дегизиран като мют, мислех, че…

Стив кимна.

— Затова ме избраха за тази работа.

Оставаше една последна работа, на която трябваше да присъства Тоширо.

— Моят колега, който те посрещна с капитан Нака-Джима, ми каза какво се е случило, когато Се-Ико е ударил базовия лагер на ронините. Би ли ми разказал историята от твоя гледна точка?

— Имаме ли време?

— Разбира се. Няма да тръгнем преди утре сутринта.

Стив започна с изненадващата поява на ронините, пресичащи шосето, преследвани по петите от Се-Ико, и му разказа всичко до момента, когато сакето на Нобуро го беше замаяло. Онова, което пропусна да каже, беше фактът, че няколко часа го бяха държали до килията на Клиъруотър. Тъй като не беше попитан за нея, Стив можеше само да предполага, че човекът, който го разпитваше и когото не можеше да види, не знае, или не смята за важно, че ги е разделяла само стена от плет.