Майсторите на желязо

Във Федерацията такова нещо не бе позволено — всъщност то беше невъзможно. Трекерите бяха включени в строителство и производствени процеси, но всичко беше създадено и проектирано от Първото семейство — включително и животът.

„Изкуство“ и „литература“ бяха други две думи, които не се съдържаха в речника на Федерацията. Единствените картини, които трекерите можеха да гледат, бяха онези, които можеха да се видят по обществения архивен канал — плюс задължителните добре нагласени холограми на бащата-основател и на сегашния Генерален президент. Никой не свиреше на музикални инструменти; от високоговорителите се излъчваше електронно създадена музика. Трекерите не „пишеха“ — те печатаха на клавиатури. Освен това дори ако им дойдеше такава идея, те нямаха нищо, на което — или с което — да пишат. Хартията не съществуваше. Най-близкото до нея беше пластифилмът, използван за направа на карти за командирите на ешелони.

Извън изречените думи единственият начин на комуникация беше чрез мрежата на видеоекраните, контролирани от КЪЛЪМБЪС. Джеферсъновци не създаваха литература. Те се занимаваха само с факти и всеки предмет, сътворен от тях и произведен под техен контрол, беше предназначен да изпълнява определена функция.

През миналата година подземните преживявания на Стив бяха станали причина той да се съмнява във верността на много от информацията, подавана на обикновените трекери от Първото семейство. Но той не оспорваше неговото право на тайна. Необходимостта да се крие информация, изглежда, се коренеше в човешката природа. Неговият личен кръстоносен поход да открие истината не беше предизвикан от желание да открехне завесата за доброто на хората изобщо: той просто искаше да е един от избраната група хора, които искаха да знаят какво наистина става.

Поне тъмната страна от него искаше това. Но имаше и друга страна от неговата природа, която откликна на света на повърхността и го изпълни с бунтовни мисли. Този друг Брикман беше започнал да разглежда великодушната ръководеща ръка на Първото семейство като железен юмрук, стиснат около гърлото на трекерите, задушаващ всички независими мисли и чувства. И тази половина от неговата психика искаше да разкъса тяхната хватка, да разбие техния подземен свят и да започне всичко отначало.

Стив се върна в колибата, сгъна сламената постелка и завивката и ги остави до стената. Когато и другите пощальони направиха същото, в центъра на стаята бяха издърпани четири ниски маси и обслужващите мюти почнаха да сервират закуската. Беше установена практика пощальоните да се хранят облечени само със свободни памучни жилетки и препаски, за да запазят униформите си чисти. Като част от сделката с ханджията и началника на пощата персоналът на мютската колиба имаше малък запас от униформи, а също и переше, така че преди да тръгнат пощальоните можеха да сменят замърсените по пътя дрехи с чисти. Едно нещо, с което не се разделяха, беше тяхната яка — медна плочка с формата на голям банан, окачена на врата с верига. В метала бяха щамповани думи-знаци и цифри на майсторите на желязо. Това беше тяхната идентификационна карта, метален билет и паспорт за добър живот — толкова добър, колкото един мют можеше да се надява да има в Ни-Исан.

Пощальоните седяха на пода, по четирима около всяка маса; Стив беше на най-отдалечената от вратата маса с един мрачен мют от племето Сан’Луис — приятели на племето Д’Троит — и друг мют от Ши-Карго, първия, когото беше срещнал, след като бе напуснал търговския пункт. Дийр-Хънтър11, от племето М’Киуон, беше пощальон през последните две от четирите години като общ работник. Той сподели със Стив, че трябвало да изкара още три години по пътищата, докато му изтече срокът.

— Какво ще стане след това? — попита Стив.

Дийр-Хънтър се намръщи.

— Никой ли не ти каза?

— Никой нищо не ми е казвал. Просто ме свалиха от кораба.

Дийр-Хънтър вдигна вежди.

— Бързо напредваш…

Стив се опита да се направи на скромен.

— Просто късмет.

— Няма нищо общо с късмета — измърмори мютът от Сан\Луис. — Шибаните Ши-Карго взимат лъвския пай от добрите работи, щото си пъхат носовете право в задника на джапите!

Стив и Дийр-Хънтър го погледнаха, но не се хванаха на въдицата.

— Та казваш, че…

— Ще се отърват от мен — каза Дийр-Хънтър.

— Искаш да кажеш, че ще завършиш окован във веригата на робите?

— Не. Ще ме убият. — Перспективата, изглежда, не развали апетита на Дийр-Хънтър.

Стив го погледна.

— Небесна майко! Защо?

Дийр-Хънтър вдигна рамене.

— Отде да знам. Може би защото не искат да има много от Плейнфолк, които знаят какво се прави из Ни-Исан. Ако държи очите си отворени, човек вижда много от онова, което става. Мъртвешките лица имат много земя, но искат още.

— Въпреки това те, изглежда, добре владеят нещата. Всъщност тук е толкова тясно, че почти трябва да искаш разрешение да дишаш.

— Вярно. И ако нещата продължат да се развиват както досега, много скоро ние ще станем повече от тях.

— Интересна мисъл — отбеляза Стив. — Благодаря, че ми каза. Ако знаех, че вратът ми е на въжето, вероятно не бих приел работата.