Майсторите на желязо

Тоширо не знаеше това, но във всеки случай интересът му намаля, когато Стив стигна до предаването на оръжията. Пратеникът беше научил всичко, което трябваше да знае: мястото на лагера на ронините и как може да се влезе в него. Тези подробности щяха да бъдат изпратени с писмо до Хайдейоши Се-Ико, военния командир на южната област, с подпис „Доброжелател“. Тъй като самураят не беше хванал всички конници от пътния конвой, можеше да се очаква Хайдейоши да вземе подходящи мерки.

С избиването на последните оцелели Брикман щеше да остане единственият, който ще знае за неговата грешка относно истинската идентичност на „любовния обект“ и фалшивия „облачен воин“. И тайната щеше да бъде запазена. Брикман нямаше да разкрие подробности за задачата си на никого. Ако бе успешна, той щеше да изчезне; ако не — щеше да умре.

Мютските пощальони, придадени към депото в Ари-бани, и техните случайни колеги бяха настанени в здрава дървена колиба в двора зад пощенската станция. Храна, квартира и пране, всичките платени от бакуфу, се осигуряваха от ханджията, който обикновено възлагаше тези задачи на роби мюти. Идеята социално по-високопоставени да готвят за по-нископоставени беше абсурдна. Поради това двете домашни прислужници на Клиъруотър бяха взети да приготвят тяхната и на господарката си храна. Причината, поради която Стив беше хранен от ронините, бе, че го смятаха за специален случай.

Събудиха ги точно в пет сутринта. Утринната заря беше подадена от набита, със здрави ръце мютка, въоръжена със здрава тояга, стигаща до рамото й. Жената ходеше из колибата между двата реда дюшеци и удряше с дебелата тояга по дървения под. Тъй като всички трябваше да спят с глави към средата на стаята, ударите разтърсваха мозъците им и бяха достатъчно силни да им разклатят зъбите. За един отпуснат от съня мозък това беше като гръмотевица — но пък гарантираше, че всички ще станат за нула време.

Стив скочи и тръгна през покрития с чакъл двор към построения настрана навес за къпане за мюти. Това беше едно от предимствата да си пощальон: тъй като пощальоните бяха служители на бакуфу и в ежедневен контакт с майсторите на желязо, трябваше да спазват същите стандарти за хигиена.

Едно весело момче изля ведро студена вода на главата му и Стив се избърса енергично и си сложи памучната препаска; момчето вече се готвеше да излее ведрото върху следващия мют, който излизаше от изпускащата пара каца.

Момчето беше „железен крак“, термин, използван за мютите, родени в Ни-Исан. Това прозвище идваше от металните букаи, които мютските общи работници и треперите ренегати често трябваше да носят. Стив — който още не беше имал възможност да разговаря надълго с някой възрастен „железен крак“ — се чудеше дали тези второ и трето поколение общи работници все още се идентифицират с Плейнфолк. Откакто беше станал пощальон, беше открил, че в Ни-Исан непреодолимата дистанция между различните племена е разрушена насилствено. Д’Троит, смъртните врагове на Ши-Карго, и Сан’Пол, Сан’Луис, С’Нати и М’Уоки бяха събрани заедно, без да се държи сметка, че се смятаха за извечни врагове.

В разговори с други пощальони, които беше срещал по пътя за Ари-бани, той беше научил, че майсторите на желязо потушават жестоко всички междуплеменни спорове — особено когато в тях се прибягва до използване на импровизирани оръжия. През нощните почивки Стив се беше сблъскал с известна скрита враждебност между пощальоните Д’Троит и М’Уоки, но това беше всичко, което знаеше. Нямаше никакви провокационни отношения и самохвалство, които да предизвикват избухване на насилие, на каквото беше станал свидетел през седмицата, когато племената бяха събрани при търговския пункт. Мютските общи работници все още предпочитаха компанията на свои племенни братя и сестри, но десетилетията робство бяха отслабили вековните традиции. Животът под петата на майсторите на желязо беше научил Плейнфолк на нещо, което те не бяха научили през столетията братоубийствено насилие — на изгодата от мирното съвместно съществуване. Щеше да е ирония, мислеше Стив, ако чувството за братство, за което се говореше в пророчеството за Талисмана, се роди тук, между тези, които Мистър Сноу наричаше „Изгубени“.

Трябваше ли човек най-напред да изгуби свободата си, за да я спечели? Какво всъщност означаваше тази дума, която не съществуваше в речника на Федерацията? Стив знаеше, че тя има нещо общо с липсата на контрол от централната власт — като например Първото семейство. Но точно тази липса на контрол според Семейството беше довела до анархистичното насилие и упадъка, станали причина за Холокоста.