Майсторите на желязо

Тъй като мютите нямаха писменост, Стив трябваше да се преструва, че не може да чете и че се налага да го учат как да произнася и познава името на местоназначението и всички места по маршрута. След това ги повтаряше пред чиновника, отначало нерешително, после с все по-нарастваща увереност, докато динкът не останеше доволен и не му наредеше да тръгва. Тази процедура се повтаряше на всяка пощенска станция и постепенно подобряваше „умението му да чете“, но той се стараеше от време на време да прави грешки, за да не се издаде.

С помощта на фотографската си памет Стив вече имаше ясна картина на страната и знаеше точно в коя част е и в коя посока се движи. Беше разбрал също относителната големина и разположение на всяко владение.

Вместо произволните деления с прави граници на Америка отпреди Холокоста, владенията на майсторите на желязо следваха естествените граници на реките от техния извор до вливането им в други, по-големи реки или в морето. Владението на Яма-Шита единствено се простираше от големите езера на запад до Източно море при устието на река Уда-сона. Там земите на То-Шиба се разделяха на две и северната половина — тясна ивица, която се простираше нагоре по западния бряг на Уда-сона до река Сан-оранса — беше притисната като сандвич между владенията на Яма-Шита и Мин-Орота.

Картите не подсказваха кой кого би подкрепил, ако се стигне до военен сблъсък, но от стратегическа гледна точка земите на Яма-Шита бяха добре разположени. Те не можеха да бъдат обкръжени, а реките и езерата, които съставяха по-голяма част от техните граници, силно ограничаваха броя на точките, от които можеше да се предприеме фронтална атака срещу тях. Не беше чудно, че загадъчният „приятел“ на мъжа в черно беше предпочел тайна операция, която, ако тръгнеше погрешно, можеше да бъде приписана на ренегати трекери и мюти.

Един от чиновниците посочи на Стив картата на областта и едно място на запад от Уда-сона.

— Днес ти отива това място. Сапирина-фида. Разбра?

Стив се поклони.

— Сапирина-фида.

Чиновникът посочи трета карта, която показваше разположението на улиците на Ари-бани.

— Върви една река този път. Взима фери до друга страна. Ние даде паспорт да прекоси. Сега ти покажи къде трябва път върви.

След като си даде вид, че мисли напрегнато, Стив бързо проследи маршрута от пощенската станция до ферибота, после отиде на по-голямата карта и показа с пръст пътя от Олбъни до градския център на Спрингфийлд, Масачузетс, отпреди Холокоста.

Чиновникът изсумтя от задоволство, върна се зад гишето, написа на Стив пропуск за ферибота и му го подаде заедно с пощенската чанта.

Стив взе и двете, почтително се поклони и като държеше очи надолу, направи пет крачки гърбом към вратата, поклони се пак, обърна се наляво и излезе.

„Гадни малки червеи…“

Нагласи пощенската чанта така, че да лежи притисната към лопатките му, махна на останалите пощальони за довиждане и тръгна към ферибота.

Макар и традиционно смятани за заемащи най-ниското стъпало на социалната стълба, пощальоните мюти все пак бяха служители на шогуната. Изхождайки от идеята, че „пощата трябва да пристига навреме“, бакуфу беше издало декрет, според който от пощальоните не се изискваше да се кланят на никого по пътя си, освен на самураи на коне и на покрити носилки, носещи благородници или държавни чиновници от висок ранг. Някои от тях винаги бяха ескортирани от самураи, които лесно можеха да се видят. Беше разумно решение: ако пощальоните бяха длъжни да се хвърлят на земята винаги, когато срещнеха някой социално по-високопоставен, пощенската система щеше да спре да работи.

При реката пътят излизаше на голяма дървена скеля. Няколко кораба с различна форма и големина бяха спрели край нея. Нагоре по течението вляво имаше кораб с колела с два комина. Стив го погледна небрежно и продължи към мястото за качване на ферибота, което бе далеч вдясно.

След десетина метра неочаквано му дойде наум, че корабът е боядисан по същия начин, като онзи, който го беше докарал до Ни-Исан. Обърна се и затича към него. Наистина беше същият! Същите вимпели и знамена се вееха на мачтите и стълбовете на галерията. Сайд-Уиндър беше казал, че корабите отиват до всички части на Ни-Исан. И сега той беше тук! Това беше невероятен късмет. Единственото, което му трябваше, беше да намери Сайд-Уиндър, и можеше да се смята за щастливец.

И, о, чудо, той беше там. С червена превръзка около бръснатата глава… застанал с гръб към Стив — разговаряше с група пристанищни хамали мюти. Стив се приближи, плъзна показалец зад лявото си ухо, напипа миниатюрния предавател, имплантиран в черепа му, и го натисна няколко пъти — изпращаше позивния си сигнал по морзовия код: Х-Г-Ф-Р. Ханг-Файър…

Отстрани изглеждаше, че си чеше врата.

Сайд-Уиндър чу слабото, непогрешимо бръмчене на комар в ухото си, погледна небрежно през рамо и видя Стив. Той също се почеса по врата и изпрати М-Х, за да потвърди, че е приел и разбрал посланието.