Майсторите на желязо

— Шогунът има резиденция на един от тях. Знаеш ли, че преди Холокоста там са живели над двадесет и пет милиона души? Двадесет и пет милиона, натъпкани на няколко квадратни мили. Можеш ли да си представиш?

Стив поклати глава.

— Затова може би са свършили, като са се избили.

— Може би… Във всеки случай каквото и да ни струва, ние ще отплуваме по обяд за Нио-йоко, два дни след това ще се върнем тук и после заминаваме за Бу-фаро. Отиването и връщането продължава три седмици. Имай го предвид. Ако разчетеш правилно времето си, можеш да пътуваш с нас и аз ще направя каквото мога да ти помогна. Тези динки често са непредсказуеми. Пътуването ще е по-леко, ако имаш приятел на борда.

— Прав си. — Стив стисна рамото на Сайд-Уиндър. — Трябва да вървя, но… наистина съм ти благодарен. Ако не е твоята помощ…

Сайд-Уиндър го отпрати с махане на ръка.

— Ако някога се срещнем отново у дома, когато махна тези израстъци от лицето си, ще изпием по една корнголд и ще си поговорим. Буена суерте13!

— На теб също. Аста ла виста14!

— Ей! Забравих нещо!

Стив спря. Сайд-Уиндър изтича и го настигна.

— Ще трябва да платиш за превоза.

— С какво?

— С пари. Никой ли не ти е казвал?

Стив го гледаше недоумяващо.

Сайд-Уиндър се ухили.

— Очевидно не. Това е като кредитните рейтинги на идентификационните карти, само че е различно. Няма значение. Разбери всичко по този въпрос и намери пари. Пътуването ще ти струва по пет долара на глава. Плюс екстрите. За всеки случай донеси двадесет долара!

— Разбира се! Не се тревожи! — Стив махна уверено с ръка и затича по кея. Пари… долари… Кълъмбъс! Като че ли му бяха малко другите грижи!

След няколко минути щеше да започне следващия етап от пътуването си — макар че при разстоянията, които трябваше да измине, „одисея“ щеше да е по-подходяща дума.

Срещата със Сайд-Уиндър беше щастлив шанс, но тя не беше случайна. АМЕКСИКО го беше осведомил, че Стив си е осигурил работа като пощальон и може да тръгне в неговата посока.

Как Майка беше успял да пресметне това си остана загадка и как Брикман беше успял да проникне в системата толкова бързо — още по-голяма загадка. Сайд-Уиндър беше принуден да издържи две години тежък труд и брутално отношение, преди да бъде допуснат да работи на корабите и му бе необходима още една да достигне до главен надзирател. И той беше постигнал това само като беше станал най-големия подлец на борда. Не… бързото издигане на Брикман сигурно беше уредено. Очевидно трябваше да го държи под око.

Докато се връщаше към хамалите, Сайд-Уиндър се сети, че е забравил да каже на Брикман, че на мютите и на ренегатите е забранено да притежават пари. Стив не притежаваше нищо и не можеше да спечели нищо: храна, облекло, квартира идваха от работата, но оризът в корема ти, ризата на гърба ти и покривът над главата ти бяха на господаря… както и ти самият.

Макар че всичко това беше по-малко сериозно от носене на оръжие, да притежаваш пари също беше наказуемо провинение — както Брикман скоро щеше да открие, ако решеше да направи необходимата подготовка. Билетите за кораба трябваше да се платят, но можеха да се закупят само от майстор на желязо.

Сайд-Уиндър не беше прекалено разтревожен. Всеки достатъчно умен да се издигне от нелегален имигрант до пощальон за по-малко от месец и половина, трябваше да може да намери изход от един такъв малък проблем.

Глава 10

Докато Стив пътуваше на север за неочакваната си среща със Сайд-Уиндър, много закъснелият земен конвой, в който бяха Джоди Казан и Дейв Келсо, най-накрая стигна Фири на бреговете на Делауер. Тухлите, използвани за изграждане на Фири, бяха дошли от пепелищата на Филаделфия, града на братската любов, изпепелен през 2015 година от Новата ера — годината, която отбелязваше края на наричаното от мютите Старо време.

За много от пътниците, присъединили се към конвоя през последните етапи на пътуването, този малък град на брега на реката — сега залят от търговци на едро и дребно, привлечени от предстоящия пазар на роби — беше краят на пътуването и веднага щом тяхното присъствие беше регистрирано от чиновниците на западната врата на града, където се събираше такса, всички побързаха да намерят подслон във вече препълнените ханове.

За Джоди и Келсо дългият преход, започнал със залавянето им от воините на племето М’Кол в северна Небраска, още не беше завършил. Двамата ренегати бяха поети на портата от двойка яки корейски чиновници на работа при доставчика агент, който се радваше на доверието и търговския патронаж на семейство Мин-Орота. Чиновниците с дръпнати очи ги поведоха по многолюдните улици на града до кантората на агента.

През един отворен параван, който служеше и като врата, и като прозорец, Джоди видя оживения пазар за хранителни стоки с тълпи купувачи и продавачи. На сергиите имаше зашеметяващо разнообразие от храна, натрупана на тезгяхи и закачена на куки. Някои продаваха сурови продукти, други готвеха ястия за консумация на място. До ноздрите на Джоди достигна апетитен аромат на яхния, носен от летния ветрец, и тя почувства, че ще припадне от глад.