Майсторите на желязо

Според Първото семейство мютите бяха отровили въздуха с присъствието си. Затова всички те трябваше да бъдат избити — и въздухът отново да стане безопасен за дишане. Но как стоеше въпросът с майсторите на желязо? Техният свят може да не беше свят на високите технологии, но те бяха високо организирани, трудолюбиви и изобретателни и съвсем очевидно различна раса от мютите. И много по-опасни. Откъде бяха дошли? Фактът, че живеят на повърхността на земята, значеше ли, че те също отравят въздуха с присъствието си? Ако беше така, това означаваше, че те са следващите, които трябва да бъдат унищожени в битката за Света със синьото небе. Тогава защо нищо не се споменаваше за тях в публичните архиви? Първото семейство сигурно знаеше за тях. Семейството знаеше всичко, което трябва да се знае.

Преди да бъде пометена от борда на „Дамата“ и да падне в огненото кълбо и след това почти да бъде удавена от пороя, всичко беше съвсем просто. Светът беше ясно разделен на „ние“ и „те“ — трекери и мюти. Човек знаеше кой е врагът и защо трябва да прави онова, което Семейството иска от него. Но присъствието на майсторите на желязо внасяше объркване; нарушаваше жестоката симетрия. Добре, те можеше да са дребни човечета с плоски лица, но едва ли биха могли да се категоризират като полухора. Те бяха по средата между тези две категории. И това правеше цялата ситуация съвсем различна. Защото ако имаше трета раса, тогава някъде можеше да има и четвърта, и пета, които можеха да имат претенции за място под слънцето.

Как би реагирала Федерацията, ако тези други човешки същества се окажеха по-напред в еволюционно и технологическо отношение от майсторите на желязо?

Мютите бяха лесни за класифициране — те бяха обречени да са изкупителна жертва — но какво всъщност означаваше думата „полухора“? Кой определяше критериите — и откъде знаеха те къде да теглят чертата?

След като човек започнеше да разнищва въпроса, цялата концепция определено започваше да изглежда несигурна. А това беше опасно, защото поставяше въпроса за историческото основание Първото семейство да претендира, че трекерите са предопределени да населят земята и да бъдат единствени господари на цялата повърхност.

Да… някой някъде трябваше да обясни много неща.

Делауер маркираше източната граница на владението Мицу-Биши. След като пресечеш реката, се оказваш в Нио-джасай. Някога територията заедно с Арон-гирен принадлежала на Да-Тсуни, но след падането в ръцете на То-Йота те били лишени от собственост. Като резултат от тази победа семейството на шогуна сега притежаваше земя, простираща се от Сейнт Лорънс при Квебек до нос Чарлз при устието на залива Часапийк. Останките от Да-Тсуни — желанието им за реванш бе неутрализирано чрез брачни връзки с новото управляващо семейство — сега заемаха владение, отрязано от девствените гористи хълмове на югозападната граница.

Когато фериботът спря, покритата затворена носилка беше натоварена на количка с две колела, която можеше да се наеме за тази цел заедно с двама души за прътите отпред и отзад. Домашните прислужнички и корейските чиновници пътуваха с открити колички — по-нисък клас джинрикша, без тапицирани седалки и луксозни оси с пружина. Джоди и Келсо естествено вървяха пеша.

Намираха се на западния край на шосето от четиридесет и четири мили, което вървеше почти по права линия през сладко миришещи гори от бор и бял кедър и през блата, покрити с червени боровинки. Малката група направи почивка в една пощенска станция на около тридесет мили по пътя, при която двамата нарушители получиха първата си храна за деня. Това стана с разрешението на бялата дама, чиято покрита носилка беше вдигната от колелата и пренесена в стаята й така, че да може да слезе, защитена от любопитни очи.

Стигнаха края на пътя късно следобед на следващия ден. Широките плажове, простиращи се далеч на север и на юг, бяха защитени от разбиващите се вълни от верига пясъчни наноси и разпръснати островчета. Малкото дървета, успели да оцелеят, бяха нещастна гледка — с изкривени стебла и осакатени клони. Това свидетелстваше за жестоките зимни бури, идващи от Източно море.

Един подвижен дървен мост свързваше сушата с големия остров Атиран-тикасита. Между руините на сгради отпреди Холокоста, чиито забулени, засипани с пясък форми не даваха никакво указание за техните предишни функции, беше издигнато рибарско селище с покрито пристанище. Поколенията мародери, населявали острова преди пристигането на майсторите на желязо, отдавна бяха ограбили от срутените постройки всичко полезно.

От пясъка зад селото като счупени ребра на полузарити динозаври се подаваха редици вкаменели дънери. Изгнилите дървени пътеки, които бяха поддържали някога, също отдавна бяха изчезнали — изгорени в огньовете за готвене и топлене на мръзнещите крайници на сивите фантоми, които бяха намерили душевна и физическа сила да оцелеят през неизброимите години, известни на мютите като Големия леден мрак.