Майсторите на желязо

„И тогава ще се почне…“

Джоди и Келсо минаха под покрития с керемиди трегер, който пазеше от дъжд високата десет крачки порта, и влязоха в голям двор, в който имаше две чисто нови едноетажни постройки. Като повечето жилища на майсторите на желязо, те бяха построени направо на земята от правоъгълни рамки, прегради с решетки и книжни панели. Покривът беше от застъпващи се дървени шинди, които можеха да се разглобяват — значи това можеше да не са постоянни постройки. Видяха и обичайните спомагателни постройки, каквито бяха виждали в хановете по пътя си: бани, готварни, перални и така нататък, плюс други, по-стари постройки.

Показаха жълтите си карти и ги записаха с обичайната бюрокрация. Мастилото и хартията миришеха приятно, но от начина, по който динките се заеха с работата, беше ясно, че са пришпорени да свършат бързо. След като бяха официално „зачислени“, свалиха лентите на ръкавите им и ги смениха с метален диск за самоличност, завързан за врата. Дребничкият главен чиновник, изправен пред алтернативата да гледа нагоре към носовете им или да остане на мястото си зад високото бюро, не се помръдна, а само размаха предупредително пръст:

— Носи диск през цяло време. Свали него и ние свали глава. Хоу-кей?

Джоди и Келсо покорно наведоха глави.

Една мютка ги заведе в банята и гледката на горещата вода ги накара да възкликнат доволно. Те захвърлиха багажа си, свалиха парцаливите останки от трекерските си униформи и скочиха в изпускащата пара каца. След миенето със студена вода, с което се задоволяваха само Кълъмбъс знае откога, това беше неземен лукс.

Потопени до ушите, те закачливо си натискаха главите, после се заеха със сериозното смъкване на натрупаната мръсотия от телата си. Пясъчният часовник, който отмерваше определеното им време, се изпразни твърде бързо. Всъщност това беше за добро: ако им бяха позволили да останат по-дълго във водата, топлината щеше да ги приспи. За да е сигурна, че няма да заспят, мютката — мълчалива и безстрастна — ги обля със студена вода, след това им подаде големи, сладко миришещи кърпи. О, Кристо! Болката и неудобството, които бяха претърпели през последните седмици, бяха временно забравени от истинската радост отново да бъдат чисти.

В съседния склад за дрехи, отново с мютски персонал, им дадоха два комплекта чисти дрехи от типа, носен от хората с по-нисък статус: къси долни гащи, свободна риза с дълбоко деколте и шалвари, ватирана жилетка с клечици и гайки вместо копчета и илици и сандали с подметки от въже.

Сандалите бяха тъмнокафяви; всичко друго беше сиво-синьо. Един символ на осемлистно кафяво цвете, оградено от кръг, беше отпечатан на гърба на ватираните жилетки и на ризите. Джапите, които ги бяха събрали от кораба, носеха на лентите на челата си същия знак, както и прислужниците в административния блок. Джоди предположи, че това е знак на района, и не грешеше. Кафявото цвете беше емблемата на фамилията Мин-Орота, техните нови господари.

Следващата спирка беше складът за спални принадлежности. Джоди и Келсо получиха матраци и нови ватирани завивки и последваха водачката си в двора и в една от жилищните постройки, където тя им посочи две свободни места вдясно от входа.

— Благодаря — каза Джоди. — Какво следва?

Мютката я погледна със смесица от негодувание и възмущение и излезе, без да продума.

Джоди и Келсо се спогледаха, вдигнаха вежди, след това поставиха матраците и завивките си до другите, подредени през равни интервали покрай стената, и сложиха резервните комплекти дрехи и приборите за хранене на полиците над тях.

По същество процедурата беше същата като онази, която бяха изпълнявали през годините на обучение във Федерацията. Независимо колко си уморен, когато отиваш в новата база, не захвърляш вещите си в някой ъгъл и не отиваш в столовата, та човекът, който отговаря за твоя участък, да дойде и да оправи. Ако той вече не те е пришпорил, подреждаш всичко идеално и сам отиваш да го търсиш.

На входа се появи трекер със същите сини работни дрехи като тях. Беше мършав и имаше измъчен вид на човек, преживял големи трудности.

— Здравейте. Това ли сте всички?

— Доколкото знам — отговори Джоди.

Трекерът протегна ръка.

— Добре дошли в Херън Пул. Аз съм Рей Симънс, Рийган/Лабок.

— Джоди Казан. Форт Никсън/Уърт. Това е Дейв Келсо.

— Хюстън/Гранд Сентрал. — Двамата мъже си стиснаха ръце. — Ти ли си шефът?

Симънс сухо се засмя.

— Просто шанс. Един от наетите работници. Сега ли слизате от кораба?

— Да, а ти?

Симънс направи гримаса.

— Трета година.

— На това място?

Трекерът отвърна с горчив смях.

— А, не… докараха ме тук през март. Преди това бях в ямите.

— В ямите? — попита Джоди.