Майсторите на желязо

— Огнените ями на Бет-Лем. — Симънс поклати глава. — Безброй високи тухлени пещи. Топят руда за производство на желязо и стомана. През първата година бях огняр, след това ме туриха да отговарям за група мюти, отливащи разтопен метал. Пускахме го да тече през плитки канавки в легла, изрязани във фундамент от мокър пясък — подредени като дърво с тънко стебло и къси широки клони. Когато се втвърди, трябва да отрежеш клоните — които са все още червени — и с едни дълги щипци да ги пренесеш на прокатния стан, като внимаваш да не удариш хората, които вършат същото от двете ти страни — докъдето ти стига поглед. Двадесет и четири часа на ден, триста шестдесет и пет дни в годината. От горещината кожата ти се покрива с мехури, пушекът разяжда дробовете ти. Ако пуснеш стопилката много бързо, тя ще прелее и ще ти изгори краката. Ако я хвърлиш в много мокър пясък, парата ще издуха половината пясък във въздуха като златен дъжд. Много красиво, но също може доста да те изгори…

Келсо го прекъсна:

— Ясно. Ще ни разкажеш някой друг път.

— Там ли завършват повечето нарушители? — попита Джоди, за да компенсира унищожителната липса на интерес у Келсо.

— Или там, или в мините.

— Говориш така, сякаш си щастлив, че си тук — каза Келсо.

— Не толкова щастлив като вас — каза Симънс малко обидено.

Джоди остави тона му без внимание.

— Така че какво става тук, Рей?

— Ами строим самолети. Е… всъщност тепърва започваме.

— Какво значи това „ние“?

— Двайсет и четирима души. Събраха ни отвсякъде.

— Ти от Биг Блу ли си? — попита Келсо.

Симънс поклати глава.

— Кантонер съм. Четвърти разряд. Никой от нас не се е доближавал до летателна платформа, но всички имаме технически разряди от един или друг вид. Мисля, че това е единствената причина, поради която ни докараха тук. Вие какви сте… наземен екипаж?

Беше ред на Джоди да поклати глава.

— Планеристи. Преминах на отсамната страна миналата година след пет срока над земята. — Тя посочи Келсо. — Той е по-отдавна, но… така и не разбрах всичките му преживявания.

— Кой го е грижа? — каза Симънс — Това са минали истории. Няма смисъл да се говори за тях. На динките не им пука кой си или откъде си… на нас също. Така трябва да се държите и вие. Първото правило е да имаш вяра в своите приятели нарушители.

— На мен това ми стига — каза Келсо.

— Какво е второто правило? — попита Джоди.

— Да правиш каквото ти се каже, да държиш главата си наведена и да не се опитваш да се перчиш. — Усмивката на Симънс беше горчива. — Това не е задължително… зависи колко дълго можеш да издържиш на топлината. Ако искаш да умреш, динките с удоволствие ще ти помогнат. Просто помни първо правило. И който и път да избереш, не убеждавай никой друг.

— Разбрах.

Симънс ги огледа за втори път оценяващо.

— Така… планеристи значи? Сигурно са ви докарали да помагате на оня другия в летателните изпитания.

— Може би — съгласи се Келсо. — От шосето видяхме един планер. Това той ли беше?

— Да.

— Управляваше много добре — каза Джоди. — Трябва да е друг избягал от Биг Блу.

Симънс кимна и каза:

— Да. Той ръководи проекта.

Келсо озадачено погледна Джоди, после каза:

— Добре ли те чух? Мислех, че тук се разпореждат майсторите на желязо.

— Така е. Това е… някакво споразумение.

Джоди почувства как гърлото й се стяга.

— И как се казва този човек?

— Брикман.

Келсо отвори уста да каже нещо, но спря.

Джоди зададе въпроса вместо него.

— Стив Брикман? От Рузвелт/Санта Фе?

— Да — каза Симънс. — Познавате ли го?

— Някога го познавахме — изръмжа Келсо. — Боже мой! Точно този тип е причината да сме тук! Последния път, когато го видяхме, ходеше важно с група мюти, облечен като палячо… и сега си е заврял носа направо в задника на тези кюфтета!

— Успокой топката, Дейв.

— Виждал съм вашия приятел — каза Симънс, използвайки възможността да отнеме няколко точки от Келсо. — Не знам какво се е случило преди и не ме интересува, но вашият Стив май е много по-умен от вас…

Келсо замахна към Симънс, но Джоди го блокира с рамо.

— Казах „успокой топката“, Дейв! Така няма да стигнем доникъде.

— Правилно — каза Симънс. — Брикман си е изработил малък сладък номер. Не знам колко дълго ще продължи, но всеки ден работа там е един ден по-малко в ямите или някоя друга мръсна, тежка работа. Аз и останалите момчета спечелихме това безплатно пътуване и няма да допуснем някой с жълто под носа да ни създава неприятности.

Келсо избухна:

— Достатъчно! Няма да допусна това да продължи!

Симънс отказа да отстъпи, докато Джоди се бореше с Келсо да го успокои. Той беше по-едър и по-силен, но тя беше бърза и жилава.

— Каз! Махни се от мен, моля те!

Тя се обърна към Симънс.

— Не се тревожи. Ще се оправя с него.

— Добре ще е — каза Симънс и се обърна към вратата. — Иначе до утре на закуска ще е мъртъв.

— Да бе! — изрева Келсо. — Ще видим тая работа. Не се тревожи, взех ти мерника!

Симънс спря и го изгледа.

— Колкото до това, аз и още двадесет и трима взехме вашите. — Подчерта заплахата, като вдигна пръст. — Помисли добре, преди да си легнеш довечера.

Келсо бутна Джоди настрана и отиде до прозореца. И двамата видяха как Симънс пресича двора.