Майсторите на желязо

Пристанището беше дом на разнообразна флота от малки рибарски лодки и убежище на няколко океански джонки. Корейските чиновници насочиха човешкия си товар към една от тях. По кея имаше най-различни бараки. Появи се местният агент на търговеца във Фири и документите за самоличност и разрешенията за пътуване бяха проверени и подпечатани, имената на всички бяха записани. И тъй като те пътуваха за друго владение, скромният им багаж беше претърсен за недекларирани стоки, на които можеше да се наложи мито.

Търговията и трафикът бяха двете главни занимания на майсторите на желязо по време на мир. Фамилията То-Йота сега беше много богата, но невинаги беше било така. Като върховни господари на Ни-Исан те просто печелеха от утвърдената от времето традиция, която беше обогатила техните предшественици Да-Тсуни, чиито ликвидни активи бяха експроприирани заедно с владенията им. „Победителят получава всичко“ беше максима, която все още бе в сила.

Управлението беше скъпа работа и всяка възможност за нарастване на допълнителните приходи се използваше с голяма охота — независимо колко незначителна е сумата. Като се вземеше предвид броят на сделките, излизаше, че съществуването на огромна армия от бирници и митничари е оправдано — а за техните заплати също бяха необходими средства.

Документите на „Йоко Ми-Шима“ бяха представени от Су-шан. След почтително почукване вратата на покритата носилка беше отворена достатъчно, за да позволи на началника на пристанището да се увери лично, че вътре има само една куртизанка, облечена по традиционния начин. Той се поклони учтиво и даде знак вратата да се затвори. Не беше направен никакъв опит да се претърси носилката или да се види лицето зад маската. Когато документите на такива хора бяха в ред, те винаги се пускаха да минават свободно.

И напълно основателно. Маскирането на куртизанки, спечелили благоразположението на феодалите и шогуна, датираше от столетия и беше символ на статус, даден им от техните благородни господари заедно с някои други привилегии — като например правото да пътуват инкогнито. Като резултат от тази лична свобода бе обичайно знатните дами — когато си позволяваха незаконни връзки — да приемат същата защитна окраска. В някои случаи бялата маска и тежкото копринено кимоно служеха за прикритие и на благородни господа. С цел да се избегнат смущаващи разкрития беше стандартна практика към такива пътници да се отнасят с крайна предпазливост. Всички професии имаха своите рискове и беше общоизвестно, че в миналото доста свръхревностни митничари и пазачи на градските врати са загинали, понеже са знаели прекалено много.

Джоди и Келсо не притежаваха нищо, освен това, което беше на гърбовете им, и по една малка сламена чанта за документи, закачена на вратовете им. Заедно с лентите на ръцете с номерата, това бяха всички необходими данни: място на тръгване и от кого е издадено разрешението за пътуване, маршрут, крайна точка на пътуването и името на новия собственик. Всеки трекер или мют, хванат да пътува из страната без „жълта карта“, го очакваше арест и екзекуция по бързата процедура. Двамата вече бяха маркирани с неизличимо мастило при влизане в Атиран-тикасита и сега, когато щяха да излязат, към нарастващата колекция от вътрешната страна на ръцете им беше добавен щемпелът на началника на пристанището.

След обичайния пазарлък между капитана на джонката и местния агент се постигна съгласие за обща цена за извозване по Порофи-даниса, подкрепено с чашки саке и безброй любезни усмивки. Корейските чиновници извадиха парите, агентът взе своя дял — който включваше незаконен процент за началника на пристанището и неговия колега в митницата — и когато всичко необходимо беше свършено, пътниците вече можеха да се качат.

Су-шан и Нан-кхе вървяха пред носачите със затворената покрита носилка; Джоди и Келсо, както подобаваше на положението им, завършваха колоната. Носилката беше оставена срещу вратата, водеща към каютите на кърмата — една, от които беше запазена за бялата дама. Прислужниците застанаха от двете страни на вратата да прикрият слизането на Клиъруотър от носилката; след това я последваха вътре. На Джоди и Келсо — които бяха записани като товар — им казаха да седнат на палубата между носа и предния трюм.

Следващите два дни трябваше да носят железа на краката, но пък черпеха известна утеха от факта, че морето беше относително спокойно и можеха да се топлят нощем между балите памук, струпани на десния борд. Спартанската диета от варен ориз и нарязани зеленчуци беше лесна за храносмилане и този път, за разлика от пътуването по Голямото езеро, те успяха да задържат по-голямата част от нея в стомасите си.

Капитанът на джонката спря за кратко на едно малко пристанище, след това се отправи навътре в морето по курс доста на юг от Арон-гирен, преди да завие на северозапад покрай Баро-кирен в протока, някога известен като Роуд Айландски.